за Възпитанието и Общественото мнение

Възнамерявам да възпитам децата си да следват ценностите, на които аз държа. Това е общовалидно, разбира се. Всеки възпитава детето си, да вижда света такъв, какъвто го вижда и той. Малко или много. Това, на което възнамерявам да науча децата си обаче е и да уважават начина на живот на хората, около тях. Да не съдят някого, защото предпочита различни от него неща и има различна ценностна система. Ако нещо драстично не им харесва в начина на живот на съответните хора и успеят със своя пример, поведение и начин на живот да им повлияят – чудесно. Ако не, то да си намерят средата, в която ще се чувстват добре, но в никакъв случай да не осъждат и осмиват това, което останалите смятат за важно в живота. Друго, на което възнамерявам да ги науча, е че светът е голям, спасение сигурно дебне отвсякъде, но и че има всякакви хора. Различни хора, с различен мироглед, с различни надежди, с различни копнежи. Едни ще ги харесват, други няма. Едни те ще харесват, други няма. Едни ще са против действията им, но там някъде ще има други, които ще ги приемат с отворени обятия. По-добре да потърсят тези, които ще се зарадват, отколкото да се променят и да бъдат нещастни, за да спечелят одобрението на тези, които не ги харесват. Ще ги науча, че понятие като „обществено мнение“ в днешни дни не съществува. Ще ги науча да бъдат достатъчно смели, за да отстояват позициите си и да бъдат всичко, което поискат. Едновременно с това, ще ги науча да бъдат отговорни за своите действия и да осъзнават, че всичко, което вършат има последици. Ще ги науча действията им да не се влияят от глупави въпроси от сорта на „Какво ще кажат хората?“, защото там някъде, със сигурност има хора, които ще кажат „Браво!“.

Ще ги възпитавам да Отстояват Себе си и да не сочат с пръстче останалите, които правят същото.

Дано да успея.

Реклами

май 17, 2010 at 3:37 pm 1 Коментар

DON`T PANIC!

„Уонко Нормалния се засмя. Това беше лек, безгрижен смях и звучеше сякаш го е използвал много и е доволен от него.

— А, да — каза той, — това има нещо общо с деня, в който окончателно се убедих, че светът се е побъркал напълно и построих Лудницата, за да го прибера в нея, горкия, и се надявах да му помогна.

В този момент Артър отново се почувства нервен.

— Тук — каза Уонко, — ние се намираме извън Лудницата. — Той отново посочи грубата зидария и улуците. — Минавате през тази врата — той посочи онази, през която бяха влезли — и влизате в Лудницата. Опитах се да я боядисам както трябва, за да може и пациентите да се чувстват добре, но човек не може да направи много. Сега вече никога не влизам там. Когато понякога се изкуся, а това сега не ми се случва почти никога, просто поглеждам табелката до вратата и се отказвам.

— Онази? — попита Фенчърч и посочи, доста озадачена, към една синя табела с инструкция.

— Да. Това са думите, които окончателно ме превърнаха в отшелника, който съм сега. Прочетох ги и узнах какво трябва да направя.

На табелата пишеше:

„Хванете клечката в средата. Навлажнете острия край с език. Мушнете в пространството между зъбите със заобления край към венеца. Движете внимателно отвън навътре.“

— Стори ми се — каза Уонко Нормалния, — че всяка цивилизация, която толкова е загубила разсъдъка си, че се налага да поставя писмена инструкция за ползване върху пакет клечки за зъби, вече не е цивилизация, в която мога да живея и остана нормален.“

Из „Пътеводител на галактическия стопаджия“, без чийто автор сме вече 10 години. Припомням на всички галактически стопаджии, че паметта на Дъглас Адамс по цял свят се почита на 25-ти май с Деня на Хавлията.

Какво се прави на тази дата? Всеки стопаджия просто носи със себе си хавлия. Защо хавлия? Ако наистина  задавате този, то вие сте пропуснали да прочетете една страшно забавна и интересна книга, в която пише:

„Хавлията, пише там, е навярно най-полезното нещо, което един междузвезден стопаджия може да притежава. На първо място тя е много ценна в чисто практическо отношение — можеш да се загърнеш с нея, за да се топлиш, докато подскачаш по мразовитите луни на Джаглан Бета; можеш да легнеш върху нея на плажа, покрит с жарък мраморен пясък, и да дишаш опияняващия морски въздух на Сантрагинус V; можеш да подремнеш под нея и под звездите, огряващи с яркочервените си лъчи пустинния свят на Кактафун; би могъл да я опънеш като платно на минисал по ленивите тежки води на реката Мот; намокрена, ще ти послужи и в ръкопашен бой; можеш да си завиеш главата с нея, за да не дишаш отровните изпарения или за да не срещнеш погледа на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал (едно невероятно глупаво животно, което си мисли, че ако ти не го виждаш и то не може да те види — но макар и тъпо като галош, то е много, много кръвожадно); ако изпаднеш в беда, можеш да я размахаш над главата си в знак, че се нуждаеш от помощ, и, разбира се, можеш да се избършеш с нея, ако все още ти се струва достатъчно чиста.

Но преди всичко, тя е изключително ценна в психологическо отношение. Кой знае защо, ако един страг (страг = нестопаджия) открие, че стопаджията носи хавлията със себе си, автоматично стига до заключението, че си има и четка за зъби, кърпа за лице, сапун, кутия с бисквити, манерка, компас, карта, кълбо, капан, спрей против комари, екипировка за дъждовно време, космическо облекло и т.н., и т.н… При това страгът е готов с удоволствие да заеме на стопаджията кое да е от всички тези, а и дузина други неща, които стопаджията случайно може да е „загубил“. Ето как разсъждава страгът: онзи, който е способен да преброди надлъж и нашир галактиката, и то на стоп, да изнемогва, да мизерствува, да се сблъсква с невероятни трудности, да ги преодолява и все още да знае къде му е хавлията, е явно човек, с когото си длъжен да се съобразяваш.“

май 11, 2010 at 8:22 am Вашият коментар

Мерки за справяне с Кризата

От известно време се забавлявам с начините, по които правителството възнамерява да се бори с кризата. Въвеждането на такса върху рецептите за безплатните лекарства е едно особено хумористично хрумване. Не знам защо толкова се пънат да измислят разни новости, вместо да се възползват от оръжията, с които разполагат в момента, и с които към днешна дата, така и не са си послужили. Предупреждавам, че тази ми публикация е  крайна, но напоследък установявам, че нямам нервите да следвам философията на Буда относно красотата на златната среда и съм се превърнала в нещо като човек на крайностите. За какво иде реч? За тотално нарушаване на личната свобода. За ГЛОБИ. Яки, солени и най-вече СЪБИРАЕМИ глоби. Тук някой може да скокне и да каже, че това не е нарушаване на личната свобода, но откакто  всички пушачи пък рипнаха да ми обясняват как с нежеланието ми да ми одимяват живота, аз пък им отнемам правото да се наркотизират колкото си искат, гледам да се уточнявам, за да избегнем недоразуменията. Аз съм За ограничаване на т.н. лична свобода или поне за понасяне на последици от някои лични свободи. Кеф ти е да си изхвърляш боклуците от терасата, щото те мързи да слезеш до кофата за боклук – няма проблеми, ама предлагам въпросното удоволствие да бъде заплатено. Към този момент според  Законът за управление на отпадъците  глобата за този вид свинщина е от 10 до 50 лева. Сумата може да да бъде прибирана на момента от общинските инспектори, срещу квитанцийка. Аз към този момент не съм видяла общински инспектори, които да дебнат за подобен род нарушения и никога не съм чула някой да е глобяван, защото си мята отпадъците, където си пожелае. Да не говорим, че глобата е нищожна и смешна и от състоянието на…градинките /поради липса на друга дума, с която да нарека тези места/ около блоковете  става ясно, че никой не я взема насериозно. Площадката, на която моето дете си играе разполага с 3 /три/ кошчета за отпадъци. Въпреки това земята е пълна с фасове. Не знам защо, но фасовете сякаш не се регистрират като боклук, защото много рядко виждам пушач, който да си хвърля изпушената цигара там, където и е мястото. Повечето просто си я мятат на земята. Прочетох, че в Сингапур глобата за изхвърлен фас е 500 долара. За изплюта на улицата дъвка и за облекчаване на обществено място – 1000 долара. Какви са изводите, които си правя? Не ме бива особено със смятането, но виждайки колко често  гражданята с кеф си мятат  наляво-надясно боклучетата, виждам много, много парички, които хем да понапълнят хазните на съответните общини, хем да превърнат страната ни в едно по-чисто и приятно за живеене местенце. Въпрос на гледна точка, разбира се, щото явно пък някои предпочитат да живеят в кочина. В община Варна, а предполагам и в останалите общини, работят много, много хорица. Пропуснах да сложа работят в кавички, а определено трябва, защото повечето въпросни хорица през 80 процента от времето си цъкат пасианси, а в останалото време прескачат до барчето на последния етаж, за да пийнат кафенце от 20 стотинки. Ако тези хорица грабнат квитанцийките и се поразходят из паркчета, улички и градинки ще е много по-ползотворно. Аз съм ЗА пъдари, тъй като явно всички сме много добре запознати със свободата, но не и с отговорността.  Разхождам се навън и виждам начин за печелене на пари и за промяна. Глоби! Глоби! Глоби! СОЛЕНИ глоби.

май 2, 2010 at 4:20 pm 4 коментара

Защо реших да стана майка?

Защото така исках. Честно. Нямам друг отговор на този въпрос. А защо така съм искала? Ами  по същите причини, поради които искам да чета книги, да гледам телевизия, да пътувам до някоя страна, а именно защото съм сметнала, че ще е хубаво. Защото съм решила, че книгата/филмът/страната ще ми харесат. В даден момент съм решила, че ще ми хареса да стана родител. Почувствала съм се достатъчно отговорна, смела и готова да обичам и обгрижвам. Естествено, тъй като децата се правят от двама,  въпросното усещане е било споделено. Е, да имаш дете се различава доста от това да прочетеш книга или да гледаш филм, но да формулирам точно кое ме е накарало да направя този избор не мога. Попаднах в интернет на статии „Да имам или да нямам деца“. Срещнах мнения, че жените раждат, защото обществото им го налага. Не знам дали на мен ми е налагано нещо. И да е, то е минало незабелязано. Знам само, че още като малка, когато в къщи нещо не ми е харесвало съм си казвала, че това с моите деца аз няма да го правя. Минавала съм през периода, в който съм смятала, че не искам да имам деца. И в крайна сметка, смятам че природата си казва думата и на подсъзнателно ниво те кара чисто и просто Да Искаш да създадеш живот. Това е. Без обяснения и без рационални аргументи. Просто желание.

После имаш цели три месеца, през които да се чудиш как си се хванал на хорото и с какъв акъл хората после се решават на второ дете, при положение, че ти е толкова лошо и че единствените разговори, на които си способен са с възглавницата и с тоалетната чиния. И се възмущаваш над филмите, в които бременните все сияят и се усмихват. И към 8-9 месец отново така, но тоя път възмущението ти е облечено в хипопотамски костюм. Връхната точка на негодуванието обаче се достига при самото раждане, което до сега всички твои познати източници с усмивка наричат „най-щастливия ден“. И седиш и се чудиш и се възмущаваш как си се оставил майката природа така да те подлъже и да ти внуши желанието за подобен род мазохизъм. Да се превърнеш в инкубатор. Във фурничка за кифлички. В репродуктивен орган. В МАЙКА! И сред хаоса на всички тези объркани мисли изведнъж ти подават продукта на желанията ти. Кифличката, извадена от фурната, ако мога така да се изразя. И сълзите просто си текват. Без обяснения. Хормони. Природа. Каквото и да е, но в ръцете ти изведнъж се материализира Любовта. В най-висшата си форма. Безусловна любов. Да обичаш някого, само защото съществува. Защото го има. И с всеки изминал ден, все по-силно разбираш Защо. Защо съм искала да имам дете? Ленън го е  изпял.

И да не се залъгваме. Има памперси. Има недоспиване. Има болести. Има неприятности, колкото си искаш. Но има любов. Колкото си искаш. И да, детето променя живота ти. Да, отговорност е, при това най-голямата. Но това, че съм майка не ме прави неспособна да съм все така приятелка, пътешественичка, читателка, киноманка и след няколко години и работеща жена. Все така съм всичко това, но съм допълнително обогатена с едно създание, което преоткрива света и което ми помага и на мен да го виждам в нова светлина. Покрай майчинството се сдобих и с нови приятели и разширих кръгозора си. Имам възможност да съм често навън, имам време да чета, да гледам филми, да се срещам с приятели. Вярно, нямам възможност да си грабна шапката по всяко време на денонощието и да забегна нанякъде, но с добро планиране пътуванията са си налице, както и добрия ми социален живот. Не, не се хваля. По-скоро обяснявам за тези, които смятат, че щом си родител всички досега познати удоволствия в живота ти изчезват яко дим. Защо публикувам това? Защото много жени си задават въпроса „Защо да раждам изобщо“. Много от тях решават, че не искат да имат деца. Въпрос на личен избор. Може би не всеки изпитва този неопределим копнеж. Знам само, че няма, няма, няма нищо, което да се сравни с това чувство.

Ето защо във фурничката има нова тава с кифлички.

април 24, 2010 at 3:05 pm 5 коментара

Да бъдеш…

“Хората се делят на две. Такива, които се борят за мечтите си и такива, които не го правят. Тези, които се борят може и да не ги осъществят, но остават жизнени и на смъртния си одър не съжаляват за нищо. А тези, които не се борят…На кого му пука за тях?”
                                                                          “Да бъдеш Джон Малкович”

февруари 26, 2010 at 3:46 pm Вашият коментар

Няма

„…а ние с тебе
се обичахме
в други светове
с една любов, която
няма, няма, няма, няма…“

февруари 23, 2010 at 3:13 pm Вашият коментар

I Love the World

I love the mountains.
I love the clear blue skies.
I love big bridges.
I love when great whites fly.
I love the whole world.
And all its sights and sounds.

Boom De Yada!
Boom De Yada…

февруари 4, 2010 at 2:02 pm 3 коментара

По-стари публикации По-нови публикации


Последни коментари

anjela за Непушачи VS Пушачи
anjela за Непушачи VS Пушачи
Kamelia Nikolova за Непушачи VS Пушачи
Лиляна Йосифова за Sony Reader Pocket Edition –…
chinuk за Sony Reader Pocket Edition –…