Защо реших да стана майка?

Защото така исках. Честно. Нямам друг отговор на този въпрос. А защо така съм искала? Ами  по същите причини, поради които искам да чета книги, да гледам телевизия, да пътувам до някоя страна, а именно защото съм сметнала, че ще е хубаво. Защото съм решила, че книгата/филмът/страната ще ми харесат. В даден момент съм решила, че ще ми хареса да стана родител. Почувствала съм се достатъчно отговорна, смела и готова да обичам и обгрижвам. Естествено, тъй като децата се правят от двама,  въпросното усещане е било споделено. Е, да имаш дете се различава доста от това да прочетеш книга или да гледаш филм, но да формулирам точно кое ме е накарало да направя този избор не мога. Попаднах в интернет на статии „Да имам или да нямам деца“. Срещнах мнения, че жените раждат, защото обществото им го налага. Не знам дали на мен ми е налагано нещо. И да е, то е минало незабелязано. Знам само, че още като малка, когато в къщи нещо не ми е харесвало съм си казвала, че това с моите деца аз няма да го правя. Минавала съм през периода, в който съм смятала, че не искам да имам деца. И в крайна сметка, смятам че природата си казва думата и на подсъзнателно ниво те кара чисто и просто Да Искаш да създадеш живот. Това е. Без обяснения и без рационални аргументи. Просто желание.

После имаш цели три месеца, през които да се чудиш как си се хванал на хорото и с какъв акъл хората после се решават на второ дете, при положение, че ти е толкова лошо и че единствените разговори, на които си способен са с възглавницата и с тоалетната чиния. И се възмущаваш над филмите, в които бременните все сияят и се усмихват. И към 8-9 месец отново така, но тоя път възмущението ти е облечено в хипопотамски костюм. Връхната точка на негодуванието обаче се достига при самото раждане, което до сега всички твои познати източници с усмивка наричат „най-щастливия ден“. И седиш и се чудиш и се възмущаваш как си се оставил майката природа така да те подлъже и да ти внуши желанието за подобен род мазохизъм. Да се превърнеш в инкубатор. Във фурничка за кифлички. В репродуктивен орган. В МАЙКА! И сред хаоса на всички тези объркани мисли изведнъж ти подават продукта на желанията ти. Кифличката, извадена от фурната, ако мога така да се изразя. И сълзите просто си текват. Без обяснения. Хормони. Природа. Каквото и да е, но в ръцете ти изведнъж се материализира Любовта. В най-висшата си форма. Безусловна любов. Да обичаш някого, само защото съществува. Защото го има. И с всеки изминал ден, все по-силно разбираш Защо. Защо съм искала да имам дете? Ленън го е  изпял.

И да не се залъгваме. Има памперси. Има недоспиване. Има болести. Има неприятности, колкото си искаш. Но има любов. Колкото си искаш. И да, детето променя живота ти. Да, отговорност е, при това най-голямата. Но това, че съм майка не ме прави неспособна да съм все така приятелка, пътешественичка, читателка, киноманка и след няколко години и работеща жена. Все така съм всичко това, но съм допълнително обогатена с едно създание, което преоткрива света и което ми помага и на мен да го виждам в нова светлина. Покрай майчинството се сдобих и с нови приятели и разширих кръгозора си. Имам възможност да съм често навън, имам време да чета, да гледам филми, да се срещам с приятели. Вярно, нямам възможност да си грабна шапката по всяко време на денонощието и да забегна нанякъде, но с добро планиране пътуванията са си налице, както и добрия ми социален живот. Не, не се хваля. По-скоро обяснявам за тези, които смятат, че щом си родител всички досега познати удоволствия в живота ти изчезват яко дим. Защо публикувам това? Защото много жени си задават въпроса „Защо да раждам изобщо“. Много от тях решават, че не искат да имат деца. Въпрос на личен избор. Може би не всеки изпитва този неопределим копнеж. Знам само, че няма, няма, няма нищо, което да се сравни с това чувство.

Ето защо във фурничката има нова тава с кифлички.

април 24, 2010 at 3:05 pm 5 коментара

Да бъдеш…

“Хората се делят на две. Такива, които се борят за мечтите си и такива, които не го правят. Тези, които се борят може и да не ги осъществят, но остават жизнени и на смъртния си одър не съжаляват за нищо. А тези, които не се борят…На кого му пука за тях?”
                                                                          “Да бъдеш Джон Малкович”

февруари 26, 2010 at 3:46 pm Вашият коментар

Няма

„…а ние с тебе
се обичахме
в други светове
с една любов, която
няма, няма, няма, няма…“

февруари 23, 2010 at 3:13 pm Вашият коментар

I Love the World

I love the mountains.
I love the clear blue skies.
I love big bridges.
I love when great whites fly.
I love the whole world.
And all its sights and sounds.

Boom De Yada!
Boom De Yada…

февруари 4, 2010 at 2:02 pm 3 коментара

Овца да се наричам, първа радост е за мене.

Заобиколена съм от хора, които претендират и държат да са различни. Те са различни и никой не може да ги разбере. Те не харесват „масовите“ филми и „масовите“ книги и „масовите“ песни. За тях всичко е „комерсиално“. Те не са чели „Хари Потър“, но твърдят, че книгите са тъпи, тъй като са комерсиални. Те гледат най-новите филми, за да ги оплюят добре след това, тъй като са „як комерс и поредното клише“. 

Модерно е да си различен. Да не си част от тълпата. Да изпъкваш. В повечето случаи да плюеш на тълпата и на нейните предпочитания. Колкото повече се гъбаркаш с това, което тълпата харесва, толкова по-различен си.  За мен обаче най-удивителна е причината да не харесаш нещо. „Много е комерсиално“. Това е. Репликата на века. И я срещам толкова често, че я ненавиждам. Защо? Защото съм Овца. От онези, дето са част от стадото. Омразното стадо, което си пада по Молове, кока-кола, „Аватар“ и „Хари Потър“. Ще ми се да кажа, че не съм овца, обаче…това е положението. Демоде съм. Обичам тълпите и обожавам да съм част от тълпата. Харесвам комерсиалните неща. Харесва ми чувството, че споделям нещо хубаво с толкова много хора. Когато ми допадне някой филм или книга или песен, която никой не е чувал се чувствам самотна и бързам да споделя намереното. Искам да го превърна в поредното комерсиално чудо, за да мога да говоря за него с всички и за да може да докосне колкото се може повече други хора. Когато не успея се чувствам самотна и неразбрана. Модерна. Различна. А така да ми харесва да съм овца.

февруари 4, 2010 at 1:44 pm 6 коментара

Отиде си „Спасителят в ръжта“

“Дано когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо подобно. Каквото ще да прави, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са притрябвали цветя, като е мъртъв. Никому.”

                                                                                                                        „Спасителят в ръжта“

„На 91 години е починал авторът на „Спасителят в ръжта“ Джеръм Дейвид Селинджър, предадоха световните агенции.

Американският писател е починал от естествена смърт в дома си на 27. 01. 2010 г., е съобщил синът му пред журналисти.

Селинджър живееше изолирано в малка отдалечена къща близо до Корниш, Ню Хемпшир.

На 45-годишна възраст той спира да пише – обяснението е – грубо навлизане в интимния му свят.

През 1980, когато е вече на 61 години, Селинджър дава и последното си интервю и категорично отказва да говори повече пред медиите.

След това неведнъж е съдил хора за нарушаване на тази забрана – през 1982 има юридическа разпра с мъж, опитал се да продаде на национално списание измислено интервю с него, през 1985 спира издаването на книга, в която са публикувани фрагменти от негови писма, през 2009 завежда дело за защита на интелектуалната собственост.

Не допуска негови творби да се филмират – отказвал е и на Стивън Спилбърг правото да се заснеме „Спасителят в ръжта“.

Селинджър не е публикувал нова книга от 1965 година насам и не е давал интервю от 1980-а.

В България освен „Спасителят в ръжта“ са преведени също неговите „Девет разказа“, както и сборник от четири новели под заглавие „Семейство Глас“.

Въпреки това, дъщеря му не вендъж е съобщавала пред медиите, че баща й продължава да пише през тези години.“  – източник news.bg

Надявам се на бял свят да се появи това, което е писал Селинджър през годините. Дано вече е някъде там, спасявайки децата в ръжта.

януари 29, 2010 at 9:59 am Вашият коментар

Ненужният Феминизъм

http://illfb.wordpress.com/ 

Това изглежда като феминистки блог. Така се и казва, само че на английски. Поканена бях да го разгледам. Т.е. пратен ми беше линк и аз го отворих. Реших, че щом е под формата на блог, то това означава, че мненията на читателите са повече от добре дошли и коментарите ще водят до полезни дискусии. Да, ама не. И тъй като не възнамерявам да коментирам повече там, понеже поредния опит за добра алегория ме срази напълно, то ще се опитам тук да дам мнението си по темата „Феминизъм и има ли почва у нас?“

Изхождайки от това, че за мен феминизма означава борба за свобода и равенство, то аз мога от самото начало смело да заявя, че се считам за феминист. И като такава считам, че в България и като цяло в Европа феминисткото движение си е свършило работата и към момента нужда от организирани прояви и водене на битки по тази тема няма. Защо? Защото по закон между мъжете и жените е сложен знак за равенство. От там нататък кой как ще се бори за своите права и дали изобщо възнамерява да прави това си е негова работа. Ако някоя жена установи, че правата и за свобода и равенство са нарушени, то тя има всички законови основания да предприеме мерки и действия срещу човекът, ограничаващ тези и права.

Съдейки изцяло от моята си камбанария мога смело да заявя, че равенство между половете в страната, в която живея има и всички, които твърдят обратното нещо просто са се объркали. Това, че някой, някъде, някога ги е третирал по различен начин мен не ме убеждава в противното. Защо? Защото живеем в една и съща страна. При еднакви условия. В едно и също обкръжение. Щом аз нямам проблеми или ако имам проблем си го решавам без да се тръшкам, то как останалите не успяват? Проблемът в тях ли е или в обкръжението им? При едно подобно мнение /при това изказано в по-мек вариант/ ми бе отговорено по следния начин:

„Твойто изказване ми звучи като: „Аз нямам СПИН, следователно не съществува епидемия от СПИН. Престанете да говорите за СПИН, това е измислица! Ако някой е болен от СПИН, то сам си е виновен, защото е глупав!“ – и проблемът се разреши.“

В  общи линии този отговор обобщава феминистките движения  в съвремието ни. Група жени се обявяват за феминистки и започват да говорят за несправедливото отношение към Всички жени и да обясняват как се чувстват Всички жени, при това без дори да са засегнати от нещата, срещу които роптаят. Когато някоя жена се включи и каже: „А, чакай малко. Аз хич не се чувствам така и не разбирам за какво изобщо говорите“ и се отговаря, че тя нищо не разбира, не вижда по-далеч от носа си  и отгоре и се изсипват куп цитати и препратки и всичко друго, но не и примери от ежедневието, които по някакъв начин да хвърлят светлина, върху тяхната кауза. Накрая ти споменават и за СПИН епидемията и ти си тотално хвърлен в Джаза, при това без прилично облекло и подходящ коктейл в ръка.

От този блог аз научих, че Всички жени се страхуват от мъжете и че жените нямат никакви привилегии, а тези привилегии, които имат са всъщност поредния сексизъм и поредната несправедливост към тях.  Стана ми ясно също, че жените в България получават по-ниски заплати от мъжете в страната. Не посмях да се включа с обяснението, че аз вземам еднаква заплата с колегите ми мъже и че във фирмата, в която работя мъжете, които не са на моята позиция получават съответно по-малка заплата. Чистачката и охранителят съответно получават еднакви заплати, но тези заплати са по-ниски от заплатите на останалите. В цялото това разпределение на паричното възнаграждение полът не играе никаква роля. В разговорите си с други жени не срещнах такава, която да е ощетена откъм заплата спрямо своите мъже-колеги. Да не говорим за фирмите, в които жените са началници и със сигурност получават повече пари от своите подчинени мъже. Съвсем настрани пък оставям факта, че заплатите във Варна примерно в една и съща дейност са в пъти по-ниски от тези в София за същата тази дейност и това по никакъв начин не касае половата ни принадлежност. Тези примери предполагам не са подходящи за един феминистки блог, чиято цел е да се говори за това колко онеправдани са жените. Знам само, че ако попадна някъде и установя, че взимам по-ниска заплата, защото съм жена, то аз мога да напусна и да си намеря работа някъде другаде, където този проблем няма да го има. За такива места, където критерий за паричното възнаграждение е полът на служителя, аз лично не съм чувала, но ако вие сте чували, или случайно сте жена/мъж, която работи на подобно място, моля ви, обърнете се към съответните органи и ги сезирайте. Ваше право е.

От т.н. Феминистки блог ми стана ясно, че мъжете са прасета, които само гледат как да се докопат до теб, за да те карат да танцуваш с тях, да им правиш свирки или да ти дишат във врата. Значи всяко движение, всеки поглед, всяко движение на един мъж може да бъде прието за насилие. Мъжете са страшни и опасни. В защита на тази теза даже се включва и мъж, с подходящото за един феминистки блог заглавие на темата „Жените не са като нас„. Мен ако питаш това заглавие направо може да бъде сложено най-отгоре на блога, защото от прочетеното там останах с впечатлението, че това е целта на занятието. Никой не ме пита обаче. Добре, че си имам блог, в който да мога да си отговарям и без да чакам някой да ме попита. Та, стигнахме до основната тема във феминисткия блог – Н А С И Л И Е Т О. Насилието над жени. По презумпция става ясно, че всички насилница са мъже, а обект най-често на тяхното посегателство са жените. При това в сексуален аспект. Ако мъж ти предложи апартамент срещу свирка /и никой няма предвид дървена такава/, то това е насилие. Ако мъж /дядо/ седне зад теб в празен киносалон и ти предложи да ти пусне още някой филм безплатно, това е насилие. Ако целта на феминизма е да плаши жените и да обяснява какви зверове са мъжете, то аз не искам да имам нищо общо с този феминизъм. За да не ме обвинят пак, че тъй като не съм болна от СПИН не обръщам внимание на епидемията от въпросната болест, то държа да отбележа, че не отричам наличието на насилие. Насилие е имало, има и ще продължава да има. Това е положението. Ако не искаме да сме жертви трябва да внимаваме и по някакъв начин да се пазим. Насилието обаче за мен няма нищо общо с феминизма, освен ако феминистките нямат желанието да вземат градинарските ножици и да окастрят съответните атрибути на мъжката част от населението. Друг вариант за решаване на проблема с насилието е намаляване по някакъв начин на нивото на тестостерона при мъжете. Това е положението, откъдето и да го погледнеш. Разказването на страшни истории няма да помогне, а да се гледат изпод вежди всички мъже, заради насилниците сред тях вече е повече от дразнещо. Проблем щеше да е, ако изнасилването не се разглеждаше като престъпление. Ако всеки мъж имаше законовото право да разполага с тялото ти когато и където си поиска. Тогава като върла феминистка щях да надигна огнения си меч и като един паднал ангел да се възправя в името на справедливостта. Патетично казано. Мъжете обаче Нямат право да разполагат с теб. Ако въпреки всичко го направят, без твоето съгласие, то те попадат под ударите на закона. И тъй като това е нещо интимно и по ред причини засрамващо те, много жени не издават своите насилници и не търсят справедливост. Тук, за мен, се намесват социалните служби, към които една жена може да се обърне. Тук се намесват психолози. Тук може би е и единственото място на феминистките. Да разкажат на една жена, че тя има всичките права да живее така, както иска. Че тя има възможността да се държи както иска. Да разполага със себе си, с уменията си. Да работи каквото си поиска. Да готви, ако иска. Да чисти, ако иска. А ако бъде принудена да прави нещо, което не желае тя е свободна да потърси своите права. Не. Да настоява за своите права. Някога феминистките са се борили, за да разполагаме с това право, както и да имаме правото да бъдем част от това общество и са го постигнали. Никой не може да ни спре да бъдем каквито желаем. Мисля, че точно това е ролята на феминистките в момента. Да помогнат на жените да осъзнаят, че ВЕЧЕ СА пълноправни членове на това общество, с всичките му плюсове и минуси. И най-вече самите те да са пълноправни членове на това общество, а не да се тръшкат за това, че мъжете надничали в деколтето им и по този начин не ги приемали за равни на тях. Ами ще надничат. Имаш гърди, те имат пишка. Това не е нещо, което ще се промени, освен след една добра операция. Различни сме. Това никога няма да се промени. Всъщност знам ли? Може и да ни очаква някакво еднополово бъдеще, но в случая положението е такова, че просто сме различни. Което не означава, че нямаме равни права. И да си следим всеки жест дали не накърнява женското или мъжкото ни достойнство е повече от глупаво. Безумно е. Безумно е да се нарича феминизъм и да принизява по този начин ролята на една идея,  променила живота ни. Благодарна съм на всички жени, които са извоювали правото ми да гласувам, да нося панталон, да уча и да работя каквото си поискам. Радвам се, че живея във време, в което мога да кажа на мъжа си, че не съм длъжна да му гладя ризите и че щом му трябват да се спасява сам. Към жените, които не смеят да кажат това на своите мъже, но и не желаят да им гладят ризите мога само да изпитвам съжаление. Нищо друго. Защото те имат правото да откажат да гладят тези ризи, а да не говорим, че има места, където срещу жълти стотинки тези ризи могат да бъдат изгладени. Ако ги води мотото „Какво ще кажат хората“ проблемът пак си е техен. Това че някой говорил, че тази жена не е истинска жена, щом не готви, не чисти, не прави това или онова мен не ме вълнува. Хората говорят. Имат това умение и в 90 процента от времето говорят пълни идиотщини. Защо точно тази да я вземам навътре? Че жените ставали само за това или онова? Боли ме ханша. И фара също. Аз съм жена. Но преди всичко съм Човек и  си отстоявам позициите. Нещо, което всеки може и има правото да направи.

януари 27, 2010 at 11:15 am 37 коментара

„The Imaginarium of Dr. Parnassus“

„When the moon hits your eye
Like a big pizza pie
That’s amore
When the world seems to shine
Like you’ve had too much wine
That’s amore“

Представете си Лондон. Един напълно съвременен Лондон. След това си представете карета по улиците на този съвременен град. Не. Не карета. Нещо наподобяващо карета, заради конете, но по-скоро нещо странно, опърпано, леко ковчегообразно, претрупано и не оставащо съмнение, че обещава нещо интересно да се случи, ако го доближиш. Този пътуващ анахронизъм по улиците на един модерен Лондон и нежната, красива,  девойка, излегнала се като царица, тананикаща си „When the moon hits your eye…“.  И сякаш, за да не решим, че мястото и изобщо не е по улиците на този свят между пръстите и се появява цигара. Девойката е Lily Cole. Филмът е „The Imaginarium of Dr. Parnassus„. Сигурно много хора ще го гледат, заради участието на Джони Деп, Джът Лоу, Колин Фарел и най-вече заради посмъртната роля на Хийт Леджър. Страхотни имена, но честно казано Джони Деп в тази роля вече сме го виждали и не прави кой знае какво впечатление, а Хийт Леджър показа този си образ в „Казанова“. 

Доколкото разбрах, след филма, Джуд Лоу, Колин Фарел и Джони Деп не е било предвидено да участват. Наложило се е да променят сценария след смърта на Леджър. Тримата актьори не вземат пари за участието си във филма, а се съгласяват да играят в него в памет на своя починал приятел. Чудесен жест, но според мен, заради този звезден екип филмът губи.

Аз отидох заради „Бразилия“ и „12 маймуни“. Заради Гилиъм. Заради местата, до които ме води и стъпките, които ме кара да предприема към самата себе си. Следващия път бих отишла и заради Lily Cole.

януари 21, 2010 at 12:29 pm Вашият коментар

Bananafish /Рибка бананка/

Това е един от никовете, които използвам в интернет пространството. Много е хубаво, че в мрежата имената могат да се сменят като…шапки. Не че имам голямо количество шапки в наличност и не че по принцип не може да се прекръстиш на Манчестър, но определено тук това е по-лесно. Като да си купиш нова шапка, ако държим на асоциацията с шапките. Макар че е по-лесно и от това, да не говорим, че е и по-евтино. Можеш да се прекръстиш според настроението си. Според четивото си. Според музиката, която слушаш. Можеш да покажеш на всички какъв човек си всъщност. Или за какъв се мислиш. Или какъв би могъл да бъдеш. Установявам, че никовете еволюират.  В началото човек започва плахо. Не е обмислил все още зад какво име да застане. Не се знае дали изобщо има намерение и по-нататък да използва този ник. Аз например започнах със „Zagorka“, тъй като точно в този момент си пийвах въпросната биричка, нямах никаква идея какво ме очаква в интернет и да ви кажа беше си голям кеф. Заради ника всички ме мислиха за мъж и се говореше за бири, за музика и за каквото душата ти пожелае.  Зарязах загорката много бързо обаче.  Ако исках да съм бира, можеше и по-хубава да избера. Минах през „сладурските“, типично дамски никове. Е, не от рода на „sladkata82“ и „sexy-macka17“, но си преминах през подобен период. Имаше и време, в което сменях никовете си често. Много често. Според настроението. Според информацията, която исках да дам на хората за себе си. Понякога ми се иска и на живо да е така. Без имена, които не казват нищо за нас, но си ги носим постоянно, а имена, които могат лесно да се сменят и  да говорят за това, което ни вълнува в момента. Дори и тези имена да са на любими герои. Като например Елена. В интернет се подвизаваше като „Зейфод“ /който не знае кой е Зейфод  не е попаднал на правилния блог/. На живо щеше да е само Елена. В интернет аз вече знаех, че е човек, който си пада по книгите, по които и аз. Нещо общо от самото начало. Нещо, което да ни сближи. На живо с тази Елена сигурно щяхме да си кажем нещо за времето и да си продължим по пътя.  Имам приятели, с чиито никове толкова съм свикнала и толкова са се сраснали с представата ми за тях, че произнасянето на истинските им имена за мен е невъзможно. Струват ми се прозаични и неописващи ги по достойнство. Никовете са ми по-истински, отколкото истинските им имена.

Ще се върна на заглавието на тази тема. Моята ник-еволюция ме доведе до два ника, които трайно използвам в интернет пространството. Единия от тях е bananafish. И хората го приемат за доста забавен. В повечето случаи се шегуват с тази рибка бананка. И аз се усмихвам и не ги поправям. Защото никът ми не е забавен. Той е моят страх. Моят таен страх, че съм преяла с банани и не мога да напусна пещерата. Не е смешно, че около мен е пълно с рибки бананки, които дори не осъзнават, че са такива. 

„— Ей, отваряй си очите на четири за рибки-бананки. Днес е идеален ден за лов на рибка-бананка.

— Не виждам нито една — каза Сибил.

— Това не ме учудва. Тези риби имат странни навици. — Той продължаваше да бута напред дюшека. Водата още не стигаше до гърдите му. — Техният живот е тъжна работа — продължи той. — Знаеш ли какво правят те, Сибил?

Момиченцето поклати глава.

— Доплуват до някоя подводна пещера, в която има купища банани. Преди да влязат в пещерата, те не се отличават по нищо от другите риби. Но влязат ли веднъж вътре, държат се като свини. Аз знам с положителност, че някои рибки-бананки са изяждали в бананова пещера до седемдесет и осем банана. Той тласна дюшека и пасажерката му още по-навътре. — Естествено след такова ядене те така се издуват, че не могат да излязат от пещерата. Просто е невъзможно да минат през вратата.

— Ей, не много навътре! — извика Сибил. — Е, и какво става с тях?

— С кои тях?

— С рибките-бананки.

— А-а-а, имаш предвид след като изядат толкова много банани, че не могат да се измъкнат от пещерата?

— Да — каза Сибил.

— Мъчно ми е да говоря за това, Сибил. Те умират.

— Защо? — попита Сибил.

— Защото хващат бананова треска — една страшна болест.

— Идва вълна! — извика Сибил, поуплашена.

— Няма да й обърнем внимание. Ще я отминем с презрение — каза младият мъж. — Ние сме двама високомерни. — Той хвана Сибил за глезените и ги натисна надолу. Предната част на дюшека се вирна и прехвърли гребена на вълната. Водата намокри русите косички на Сибил и тя изкряска, но този път радостно.

Когато дюшекът зае отново хоризонтално положение, тя отмахна мокрия кичур коса, залепнал на очите й, и възкликна:

— Видях една!

— Какво видя, мило?

— Рибка-бананка.

— Не може да бъде! — каза той. — Държеше ли банани в устата си?

— Да — отвърна Сибил. — Шест.“

Селинджър

януари 20, 2010 at 8:48 pm Вашият коментар

Образование

„— Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? — попита той хитро. — Мислил ли си по този въпрос?

— Наистина трябва да вървя — каза Теди.

— Отговори ми само на този въпрос — настоя Никълсън. — Всъщност моята специалност е педагогика. Аз това преподавам. Затова те питам.

— Ами… не знам какво точно бих направил — отвърна Теди. — Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. — Той скръсти ръце и се замисли. — Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни) такива… И струва ми се, преди всичко друго ще ги накарам да опразнят главите си от това, с което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям само когато го сложиш редом с нещо друго — с едно куче или една жена например. — Теди се замисли пак. — Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да го гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По съшия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин — както ти си им внушил, — вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно и много по-хубав… Не знам. Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, от която родителите им и кой ли не са ги карали да отхапват.

— А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?

— Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво — отвърна Теди. — Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?

— Не бива ли?

— В никакъв случай — отвърна Теди. — Освен това, ако искат да научат всички тия неща — разни названия и цветове, — могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не както ги виждат любителите на ябълки — това искам да кажа. — Той пристъпи към Никълсън и му протегна ръка. — Трябва да вървя. Честна дума. Беше ми много приятно да…“

„— Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог, и косата ми се изправи — каза Теди. — Спомням си, че беше неделя. Сестра ми — тя тогава беше съвсем мъничка — пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е бог и млякото е бог. И ми стана ясно, че тя налива бог в бог, ако разбирате какво искам да кажа.“

„Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина — за това се говори в библията. Знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и разум. Само това е съдържала тя. Мисълта ми е, че ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете тази ябълка. Повърнете ли я, тогава няма да ви смущават разни парчета дърво и други такива. Няма да мислите непрекъснато, че това свършва тука, онова тука и така нататък. И тогава ще разберете какво всъщност представлява вашата ръка — ако това ви интересува, разбира се. Схващате ли какво искам да кажа? Следите ли мисълта ми?— Да — отговори накъсо Никълсън.

— Бедата е там — продължи Теди, — че повечето хора не желаят да видят нещата такива, каквито са. Те дори не желаят да престанат непрекъснато да се раждат и умират. Те непрекъснато искат нови тела вместо да кажат веднъж „край“ и да останат при бога, където наистина е много хубаво. — Той се замисли. — Никога не съм виждал такава сган от любители на ябълки.“

 

„Теди“ – Селинджър

Да коментирам? Селинджър? Не мога. Само мога да се съгласявам и наслаждавам на текстовете му.

декември 16, 2009 at 7:48 am 1 Коментар

По-стари публикации По-нови публикации


Последни коментари

anjela за Непушачи VS Пушачи
anjela за Непушачи VS Пушачи
Kamelia Nikolova за Непушачи VS Пушачи
Лиляна Йосифова за Sony Reader Pocket Edition –…
chinuk за Sony Reader Pocket Edition –…