„И още нещо“

 „Бурята вече определено бе стихнала и доскорошните гръмотевици мърмореха зад по-отдалечените хълмове като човек, който казва „И ОЩЕ НЕЩО…“ двайсет минути след като е изгубил спора“

 Дъглас Адамс

Този цитат от Дъглас Адамс се мъдри на корицата на опита за продължение на една от най-великите книги, в моята класация – „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Този цитат много добре пасва като обобщение за написаната от Оуън Колфър шеста част на въпросния пътеводител. Признавам, че си взех книгата дълбоко предубедена. Като голям фен на Дъглас Адамс, не мисля, че някой би могъл да продължи Пътеводителя, освен може би, ако не се казва Уудхаус. Въпреки всичко, като един голям фен на Дъглас Адамс, не можех да пропусна да си взема продължението. Е, взех си го, но просто не мога да се насиля да го изчета. Това е. В началните страници си мислех, че има някаква надежда. Тя обаче бързо си замина. По принцип чета бързо, но в рамките на няколко седмици едва успях да стигна до 120 страница. При това с усилие. Четивото се оказа скучно. Любимите ми персонажи присъстват, но сякаш не са те. Включени са кажи речи всички създания и типажи, които Адамс е описал в своя пътеводител, но са направо неузнаваеми. В опита си да ги доопише, Колфър ги е променил и според мен се е разминал с Адамс. Просто четеш и си казваш нещо от сорта на: „Това Адамсовия Артър Дент никога не би го казал!“. Лошото е, че интересното е именно в споменаването на известните ни персонажи, защото новоизмислените извънземни раси и герои са още по-скучни. Не му се отдава на този човек да измисля имена ли, истории ли…не знам. Може и да е заради предубедеността ми, но аз буквално заспивах, докато четях напъните на оригиналност. Много хаотично, много дълги бележки /скучни бележки/, много неприятен /поне за мен/ стил. Към 110-та страница думичката „лайна“ се повтори толкова много пъти, че започнах да си мисля за тийн комедиите, в които върха на сладоледа е някой  да започне да изпуска шумно газове. После се появи и някакво полубожество от нисък клас, което по описание изумително много прилича на Дейвид Джоунс от „Карибски пирати“, а след това и някаква умопомрачително дълга бележка, до чийто край така и не успях да стигна и отчаянието достигна своята връхна точка с вика ми „НЕ МОГА!“. Това „И ОЩЕ НЕЩО“, десет години след смъртта на Адамс не трябваше да се случва. Аз лично смятам да забравя, че съм дала 20 лева за това недоразумение и ще се правя, че то не съществува.

Образование

„— Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? — попита той хитро. — Мислил ли си по този въпрос?

— Наистина трябва да вървя — каза Теди.

— Отговори ми само на този въпрос — настоя Никълсън. — Всъщност моята специалност е педагогика. Аз това преподавам. Затова те питам.

— Ами… не знам какво точно бих направил — отвърна Теди. — Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. — Той скръсти ръце и се замисли. — Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни) такива… И струва ми се, преди всичко друго ще ги накарам да опразнят главите си от това, с което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям само когато го сложиш редом с нещо друго — с едно куче или една жена например. — Теди се замисли пак. — Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да го гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По съшия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин — както ти си им внушил, — вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно и много по-хубав… Не знам. Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, от която родителите им и кой ли не са ги карали да отхапват.

— А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?

— Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво — отвърна Теди. — Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?

— Не бива ли?

— В никакъв случай — отвърна Теди. — Освен това, ако искат да научат всички тия неща — разни названия и цветове, — могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не както ги виждат любителите на ябълки — това искам да кажа. — Той пристъпи към Никълсън и му протегна ръка. — Трябва да вървя. Честна дума. Беше ми много приятно да…“

„— Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог, и косата ми се изправи — каза Теди. — Спомням си, че беше неделя. Сестра ми — тя тогава беше съвсем мъничка — пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е бог и млякото е бог. И ми стана ясно, че тя налива бог в бог, ако разбирате какво искам да кажа.“

„Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина — за това се говори в библията. Знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и разум. Само това е съдържала тя. Мисълта ми е, че ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете тази ябълка. Повърнете ли я, тогава няма да ви смущават разни парчета дърво и други такива. Няма да мислите непрекъснато, че това свършва тука, онова тука и така нататък. И тогава ще разберете какво всъщност представлява вашата ръка — ако това ви интересува, разбира се. Схващате ли какво искам да кажа? Следите ли мисълта ми?— Да — отговори накъсо Никълсън.

— Бедата е там — продължи Теди, — че повечето хора не желаят да видят нещата такива, каквито са. Те дори не желаят да престанат непрекъснато да се раждат и умират. Те непрекъснато искат нови тела вместо да кажат веднъж „край“ и да останат при бога, където наистина е много хубаво. — Той се замисли. — Никога не съм виждал такава сган от любители на ябълки.“

 

„Теди“ – Селинджър

Да коментирам? Селинджър? Не мога. Само мога да се съгласявам и наслаждавам на текстовете му.

Колко трудно е да не казваш „Не“

„Морфин“ имаха една песен…“Най-тъжната песен“. „My biggest fear is if I let you go You’ll come and get me in my sleep“. В общи линии при мен песента се случва. Водя си съвсем стандартен, насочен право към бъдещето /не че е възможна някаква друга посока/ живот през деня, а през нощта миналото ме връхлита.  При това по доста необичаен начин. Неща и хора, които съм загърбила продължават да навлизат в живота ми и да го продължават по такъв начин, все едно изминалите няколко години ги няма. Объркващо е. Причинява ми болка. Ако имах власт над сънищата си, щях да ги помоля най-учтиво да напуснат живота ми. Объркващо е, защото след събуждане /най-вече заради ревът на моя син/ има няколко минути на осъзнаване, че този живот, който до преди секунда съм водила не съществува. Още по-странното е, че при заспиване подобно объркване няма. Аз просто си водя другия живот. Обърках ли ви? А сега да видите аз пък колко съм объркана. Нещо като историята за човекът, който сънувал, че е пеперуда и произлизащия от това въпрос дали пък всъщност пеперудата не сънува, че е човек. Та в един момент човек започва да се чуди кой от двата живота, които води е истинския всъщност? И кой сън?

Толкова за сънищата. Имах нужда да го напиша някъде това мое объркване. 🙂 Сега за далеч по-тривиалните неща. Моят малък мъж расте и хубавее. Заедно с порасването на преден план излизат разни вълнуващи въпроси от рода на „Дали е време да му купя гърне?“ и „Как да го накарам да престане да се опитва да бръкне в контакта и да ми яде зарядното?“.  Според различни проучвания, с които по някакъв начин се съгласих на едно дете не е никак хубаво и правилно да му се казва „НЕ!“  Изобщо не е хубаво да се използват негативни думи и изречения. Според теорията казвайки на детето „Не ходи при кучето“, то всъщност ще направи точно обратното и ще отиде при кучето. Защо ли? Защото ти не му казваш какво да направи и съответно следва единствената команда, която е получил от теб, игнорирайки напълно Отрицанието в изречението. Т.е. правилно е да не му казваш да Не ходи при кучето, а да му кажеш Отиди еди-къде-си. Не „Не пипай това“, а „Пипай онова“. Оказва се обаче, че колкото и лесна да изглежда тази задачка, всъщност е ужасно трудна. Значи влизаш в стаята, намираш саксията обърната, пръстта от нея яко разпиляна по новия ти мокет и детето ти яко нахилено с пръст около устата. На теб ти се изправят косите и единственото, което ти идва да направиш е да изкрещиш: НЕееее! Еми не трябва. Е, трудно е, по дяволите!  Така като се замисля може би за това се е побъркал целия свят. Ето…на самия Бог му е било  трудно да ни кажем какво да правим и ни е завещал цял куп Не-та. Не прави това. Не прави онова…

И за край /преди да се е събудило моето русокосо, синеоко чудовище/ да се похваля с две придобивки, от които съм много ухилена. Едната е дългоочакваната книжка на Пратчет – „Пощоряване“. Хип хип УРРРААА!. Дет се вика – доживях! Другата е „Ваканциите на малкия Никола“.

Ако не сте чували за Рене Госини и неговите истории за „Малкият Никола„, то да знаете, че много сте изгубили, защото те са „Адски щури!“, както би казал самия Никола. Книжката е особено подходяща за промотиране през днешния първи учебен ден, защото и нейният главен герой е ученик. Историите са разказани от негово име и всичко е пречупено през неговия поглед, при това по такъв начин, че просто оставаш с впечатлението, че авторът е най-много на 10 години. 🙂 Да кажа, че историите са забавни ще е просто слаба дума. Историите са адски забавни! А на мен ми помагат и да се подготвя за това, което предстои да се вихри в живота и главата на моя наследник. 🙂 Ехххх…къде са ми детските книжки? Дерзайте!

Книги

Публично се оплаквам от липсата на преводи на прекрасни книги и автори. Броят на новите книги на Тери Пратчет, неиздадени в България расте прогресивно. Поредицата  за Алвин „Седмият син“ на Орсън Скот Кард така и няма да я допрочета явно, тъй като в БГ е издадена само първата част. Откритието /поне за мен/ през миналото лято бе Сузана Кларк и нейната великолепна книга „Джонатан Стрейндж и Мистър Норел“. Поинтересувах се от въпросната авторка и се оказа, че това не е единствената и книга, но на другите така и не им е даден живот в България…Мога да изброявам още, но не виждам смисъл. Сергиите са пълни с еднотипни фентъзи романи, които заместиха розовите, булевардни книжки. Или това, или опитващите се да имитират Дан Браун автори. Винаги съм четяла много, но напоследък, признавам, че прекалявам. За съжаление влизането ми в книжарница вече се приравнява на нулевия ми ентусиазъм от наличието на кино „Арена“ във Варна, поради отсъствието на свестен филм, който да искам да гледам.  Та вече се виждам в чудо какво точно да чета. През изминалото лято се запознах с „Ловецът на хвърчила“ и съответно харесах авторът и си взех и „Хиляди сияйни слънца“. Ако излезе друга книга на Халед Хосейни ще си я купя с удоволствие.  Прочетох „Кафка на плажа“, след която още съм в чуденка дали ми харесва или не. Започна страхотно и тъкмо потривах доволно ръце на каква чудесна книга съм попаднала, когато към края  ентусиазма ми се позагуби, заедно с умението на стареца да разговаря с котки. Във възторг съм от Бернар Вербер. Хареса ми още с „Мравките“, но след като си закупих „Танатонавтите“ и нейното продължение „Империята на ангелите“ още повече ме радва този човек. Чакам с нетърпение третата книга от поредицата, разказваща това, което малко или много вълнува всички ни, а именно  – какво ни очаква след смъртта?  Наскоро приключих с четенето на книга, която си купих с доста голям скептицизъм, но хич не се оказа лоша. Казва се „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс. Сега мятам на бързи обороти историите на Лукяненко за дайвъри, хакери, дълбина, изкуствен интелект и се чудя колко ли още му остава на реалния свят, преди да бъде подменен напълно от виртуалния. Сигурно вече има хора, които са го заменили. Не че се опитвам да правя литературен разбор, обаче около мен напоследък все за бебета се говори и няма човек с кого три думи за книги да си обмени. Та да се разтоваря виртуално и да се оплача още веднъж от тоталните бози, които се превеждат и  да помрънкам за хубавите книги, които може би никога няма да достигнат до мен. Обмислям сериозно да премина сериозен курс по английски език, само и само да почета отново Пратчет. То накрая ще вземат да пуснат на екрана филми по новите му книги, но не и превод на самите му книги. Вузеви, Вузеви…и вие сте една издателска къща…Тук се самоцензурирам и наритам към леглото, в което се надявам да поспя поне два часа. Лека нощ и четете книги!!!

А да…ще съм благодарна ако ми препоръчвате книги за четене, че наистина в книжарницата лудвам вече!

Звезден прах

„Звезден прах“  бе книгата, която ме спаси от най-страшната смърт /тази, предизвикана от скука в неудобен стол/. Ето защо ще бъда вечно благодарна на Нийл Геймън и на съдбата, която ме накара да влезна в книжарницата и да си купя въпросното четиво. Случи се така, че по стечение на обстоятелствата същата вечер бях на концерт на Найджъл Кенеди. Не че не харесвам музиката, която свири въпросния виртуозен цигулар. Не харесвам обаче седенето 4 /ЧЕТИРИ/ часа на неудобен стол и взирането към сцената, която е там някъде долу, в далечината и където  група хорица свирят бавна, класическа музика.  Вярно, че „лудия британец“ си имаше и готини за следене моменти, в които си избухваше с разни чупки или забавни подмятания /най-запомнящия се беше накрая, когато на подарените от кмета цветя възкликна: What the fuck is that? Оказа се, че Найджъл е алергичен към цветя. Срам и позор за кмета ни :-)/, но….просто тази музика е за Слушане. Но да седя и само да слушам, за мен поне е откачащо. Четири часа обаче с Найджъл Кенеди и Нийл Геймън са добра комбинация. 🙂 Прочетох „Звезден прах“ на един дъх, с чудесен музикален фон, за който благодаря на Найджъл Кенеди. Красива и интересна приказка с чудесни персонажи.

Филмът обаче…филмът надмина книгата.

Гледах го тази вечер и останах много доволна. За пръв път не ме дразнят различията между книгата и филма, а напротив. Смятам, че допълненията на екрана бяха тотално на място. Капитан Шекспир /Робърт Де Ниро/ ме развесели много и още имитирам него и екипажа на пиратския му кораб. Братята-призраци – също много забавни. Изобщо – пиршество за очите, музика ала „Карибски пирати“, приказка, любов, пирати, принцове, принцеси, вещици, магия, убийства…Струва си да се види. 🙂

Като гореща вода за шоколад

„- Баба ми имаше много интересна теория. Тя казваше, че всеки от нас е роден с кутийка кибрит в себе си, но ние не можем да запалваме клечките сами; точно както при този опит ние се нуждаем от кислород и от помощта на свещ. Кислородът например ще дойде от дъха на любимия човек, а за свещ може да послужи някакъв вид храна, музика, милувка, дума или звук, които да предизвикат възпламеняването на една от кибритените ни клечки.  За миг сме огрени от силно чувство. Приятна топлина се разлива в нас, но тя бавно изчезва с времето, докато не се появи ново възпламеняване и не я съживи. Всеки човек, за да може да живее, трябва да открие кои са неговите възпламенители, тъй като горенето, което се получава при запалването на някоя от кибритените клечки, подхранва с енергия душата. Казано иначе, горенето е храната на душата. И ако някой не открие навреме своите възпламенители, кутийката кибрит овлажнява и никога вече той няма да успее да запали нито една от клечките… А случи ли се това, душата отлита от тялото и отива да се скита сред най-тъмните сенки, като напразно дири храна за себе си, без да съзнава, че самото тяло, което е изоставила студено и беззащитно, единствено е способно да и достави тази храна.

  Колко верни бяха тези думи! Тя го знаеше най-добре.

  За беда трябваше да се признае, че собствените и клечки кибрит бяха влажни и негодни. Никой нямаше да успее отново да запали някоя от тях.

 Най-тъжното беше, че знаеше кои са нейните възпламенители, но всеки път, когато успяваше да запали кибритена клечка в себе си, тя неумолимо биваше угасявана.

 Джон сякаш четеше мислите и, понеже продължи:

– Ето защо е важно да стоим далеч от хора със смразяващ дъх. Дори самото им присъствие може да угаси и най-силния огън с последствия, които са ни известни. Ако ние стоим настрана от тези хора, за нас е по-лесно да се защитим от техния леден повей. – И като взе ръката на Тита в своите ръце и добави простичко: – Има много начини да се подсуши една влажна кибритена кутийка, ала е необходима вяра, че съществува лек.“

Лаура Ескивел

So Long and Thanks for All the Fish

Вчера се навършиха 6 години без писателят, подарил ми много смях и прекрасни мигове с „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и историите за ексцентричния Дърк Джентли. 

Няма думи, които да опишат този фантастичен автор. Мога само да  цитирам и да си спомням всички отговори, които ми е дал, въпросите, които предполагам вече е намерил и смехът, който остави след себе си.