Колко трудно е да не казваш „Не“

„Морфин“ имаха една песен…“Най-тъжната песен“. „My biggest fear is if I let you go You’ll come and get me in my sleep“. В общи линии при мен песента се случва. Водя си съвсем стандартен, насочен право към бъдещето /не че е възможна някаква друга посока/ живот през деня, а през нощта миналото ме връхлита.  При това по доста необичаен начин. Неща и хора, които съм загърбила продължават да навлизат в живота ми и да го продължават по такъв начин, все едно изминалите няколко години ги няма. Объркващо е. Причинява ми болка. Ако имах власт над сънищата си, щях да ги помоля най-учтиво да напуснат живота ми. Объркващо е, защото след събуждане /най-вече заради ревът на моя син/ има няколко минути на осъзнаване, че този живот, който до преди секунда съм водила не съществува. Още по-странното е, че при заспиване подобно объркване няма. Аз просто си водя другия живот. Обърках ли ви? А сега да видите аз пък колко съм объркана. Нещо като историята за човекът, който сънувал, че е пеперуда и произлизащия от това въпрос дали пък всъщност пеперудата не сънува, че е човек. Та в един момент човек започва да се чуди кой от двата живота, които води е истинския всъщност? И кой сън?

Толкова за сънищата. Имах нужда да го напиша някъде това мое объркване. 🙂 Сега за далеч по-тривиалните неща. Моят малък мъж расте и хубавее. Заедно с порасването на преден план излизат разни вълнуващи въпроси от рода на „Дали е време да му купя гърне?“ и „Как да го накарам да престане да се опитва да бръкне в контакта и да ми яде зарядното?“.  Според различни проучвания, с които по някакъв начин се съгласих на едно дете не е никак хубаво и правилно да му се казва „НЕ!“  Изобщо не е хубаво да се използват негативни думи и изречения. Според теорията казвайки на детето „Не ходи при кучето“, то всъщност ще направи точно обратното и ще отиде при кучето. Защо ли? Защото ти не му казваш какво да направи и съответно следва единствената команда, която е получил от теб, игнорирайки напълно Отрицанието в изречението. Т.е. правилно е да не му казваш да Не ходи при кучето, а да му кажеш Отиди еди-къде-си. Не „Не пипай това“, а „Пипай онова“. Оказва се обаче, че колкото и лесна да изглежда тази задачка, всъщност е ужасно трудна. Значи влизаш в стаята, намираш саксията обърната, пръстта от нея яко разпиляна по новия ти мокет и детето ти яко нахилено с пръст около устата. На теб ти се изправят косите и единственото, което ти идва да направиш е да изкрещиш: НЕееее! Еми не трябва. Е, трудно е, по дяволите!  Така като се замисля може би за това се е побъркал целия свят. Ето…на самия Бог му е било  трудно да ни кажем какво да правим и ни е завещал цял куп Не-та. Не прави това. Не прави онова…

И за край /преди да се е събудило моето русокосо, синеоко чудовище/ да се похваля с две придобивки, от които съм много ухилена. Едната е дългоочакваната книжка на Пратчет – „Пощоряване“. Хип хип УРРРААА!. Дет се вика – доживях! Другата е „Ваканциите на малкия Никола“.

Ако не сте чували за Рене Госини и неговите истории за „Малкият Никола„, то да знаете, че много сте изгубили, защото те са „Адски щури!“, както би казал самия Никола. Книжката е особено подходяща за промотиране през днешния първи учебен ден, защото и нейният главен герой е ученик. Историите са разказани от негово име и всичко е пречупено през неговия поглед, при това по такъв начин, че просто оставаш с впечатлението, че авторът е най-много на 10 години. 🙂 Да кажа, че историите са забавни ще е просто слаба дума. Историите са адски забавни! А на мен ми помагат и да се подготвя за това, което предстои да се вихри в живота и главата на моя наследник. 🙂 Ехххх…къде са ми детските книжки? Дерзайте!