Голямото четене

„Голямото четене“ приключи вчера вечерта. Не мога да кажа, че съм изненадана от резултатите, но до последно се надявах да не се окажа права. На първо място е „Под Игото“ на Вазов. Оказва се, че любимите книги на българина са…българските. Първите пет места са именно за български автори. „Време разделно“, „Тютюн“ и „Железният светилник“. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че това са лоши книги. Чела съм ги като ученичка. Да, впечатлена бях. Вълнувах се с главните герои. Историите в книгите ми бяха интересни, само че…продължих да чета и попаднах на много по-вълнуващи и интересни книги. Книги, които съм препрочитала и ще препрочитам и по-нататък. Аз лично гласувах за „Зорбас“, защото това е книгата, която ме развълнува и ме накара да искам да танцувам, вместо да говоря. Книгата, в която героят не бе нито добър, нито лош…не се бореше за свобода…а живееше както му душа иска. Другата книга, която по моите критерии отговаря на любима книга е „Пътеводител на галактическия стопаджия“, защото не помня колко пъти съм я чела. Препрочитам я с удоволствие всяка година и всеки път откривам нещо ново хитро и остроумно. И просто не мога да не съм опечалена от класацията, защото все ми се струва, че е гласувано не за „любима книга“, а от чисто патриточни подбуди. Не съм срещала човек, чиято любима книга да е „Под игото“. В едно от предните места си спомням, че бяха „Записки по българските възстания“?!!! Вие познавате ли някой, който да харесва „Записки по българските възстания“? Толкова ли стойностната литература, с която се е запознал българския читател се изчерпва със задължителните в училище книги? Колкото и добри книги и писатели да имаме, да ме прощават, но има по-добри книги и автори извън страната ни. Факт, който много добре знаем и разбираме, стига да не гласуваме. Виж, когато гласуваме, то България е номер едно и всичко в страната ни е първо качество. Най-доброто. Какво там ще гласувам за разните тъпи чужденци? Ей го на Вазов. Ей го на Талев. Ей го на Димов. Да са лоши? Не са. Ама чак пък най-доброто в литературата! Чак пък най-любими!

http://4etene.bnt.bg/bg/

Любов

Покрай св. Валентин вниманието на хората се съсредоточава предимно върху шоколадите, свещите, розите, мечетата със сърца и в най-общи линии се забравя за самата Любов. Може би и за това повечето хора недолюбват този празник. Не им допада розовата вълна. Ето защо ми допадна идеята на Девиант арт в тази насока. И най-вече снимката  The Struggle Ahead by ~renegade150 .

 Та това 10 годишно момиченце се грижи за своя по-малък брат.  Тя го носи на гърба си всеки ден, извървявайки невероятно труден терен, при температури около нулата, надявайки се да намери малко храна за нея и семейството и.

И както казваха в началото на Love actually – всеки ден се сблъскваме с любовта. Дай боже и за напред да е така. Честит празник на всички Обичащи! Продължавайте все така да раздавате любов. И в тази насока да споделя, че съм невероятно, напълно, невъобразимо Влюбена.

Започни от себе си

По повод на това, че около мен хората все пилеят силите си, в опит да променят света все се сещам за това:

„Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.

Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.

В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.

Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.

Вдъхновен и насърчен от моите ближни, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.“

 

 

3…2…1…Честита Нова Година!!!

Да. Подранявам. Но не остана. Скоро приключваме с 2008 година. Година, изпълнена със събития. Година, изпълнена с любов. Година, която никога, никога няма да забравя. Годината, в която не се изпълни късмета ми от новогодишната баница – „екскурзия в чужбина“. Е, на крачка бях от нея, но един друг късмет, включващ малки, плачещи, усмихващи се и изпълващи те с щастие същества надделя. През тази година щъркелът внесе радост в дома ми, в сърцето ми…Сега, докато пиша тези думи тук, до мен спи душата ми. Той се казва Радостин. Появи на бял свят на 20 октомври и преобърна живота ми.

Пожелавам всекиму такова щастие. Единственото ми желание за идната година е…Той да е Здрав. За всички поздрав с една прекрасна песен по стихотворението на Робърт Бърнс: „За старата любов„

„Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

 Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.

 Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.

 Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.

 Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!“

Бракуване

По повод на утрешния ден, в който моята сестра ще се сгодява за дългогодишното си гадже; по повод разводите на приятели и познати и по повод натискът от страна на роднини в стил „хайде, няма ли да се жените“ от известно време са ме налегнали мисли, които ще  видят бял свят тук. След умопомрачително дългото встъпително изречение пристъпям към същината.

1. Как хората изобщо се решават на брак?!

Според мен, за да предприемеш тази стъпка трябва да си изключително самоуверен човек. Да, именно самоуверен. Трябва да си убеден в своите чувства. Ама толкова да си убеден, че да си сигурен, че те няма да претърпят промени през следващите…хъммм…да речем 50-тина години. Може би трябва и да си инат? Да тропнеш с крак, да си кажеш „Това е. Който ходил, ходил. От сега нататък туй е мъжът/жената и точка.“ То при самата мисъл на човек му се доплаква. Не, че е лошо да си с един човек, но самия факт, че си се врекъл само нагнетява положението.

2. Развитието на личността

Хората, които се развеждат в общи линии ми обясняват нещата просто и ясно. Събуждат се един ден, след 20-тина години брак + дете, и установяват, че мъжът / жената, до която се събуждат изобщо не са тези, до които са си лягали, когато са се женили. Ми много ясно, че няма да са същите. Всеки се променя. Значи когато се женим или забравяме за това чудо на чудесата или знаем за него, но смятаме, че човекът, на когото казваме „Да“ е толкова прекрасен, че неговото развитие може само да допринесе още повече за неговата прекрасност. В общи линии освен, че трябва да си сигурен, че това е Мъжът/Жената, то трябва да си уверен, че предстоящото развитие на съответната личност няма да промени чувствата ти. Страшничко, а? 

3. Децата

Напоследък доста хора сключват брак поради една доста…прозаична причина, а именно - дамата е леееко бременна. Следва голямото тичкане наляво-надясно и пред олтара изтормозени застават пребледнял момък, който явно трябва да се информира малко по-добре за прилагането на различни видове контрацептиви и позакръглена девойка, на която по всяка вероятност и се гади ужасно. Щастлива тук е разбира се родата, тъй като как така ще има дете, пък няма да има сватба?  Двамата може да са си живеели щастливо заедно, без да мислят за брак или пък да не са си живеели заедно и пак да не са мислили за брак. Факт е обаче, че в името на детето те се решават на тази стъпка. Защо е необходимо това? Детето ще си расте здраво и прекрасно и с подпис и без подпис. Сама виждам приятели и познати, които се развеждат с по едно, две деца и такива, които продължават да си живеят заедно и да се обичат, без никога да са сключвали брак.

4. Родители и роднини

По-горе ги засегнах няколко пъти. Е, честна дума, ужасно племе са. За какъв дявол толкова им е притрябвала тази сватба? Доводите са: „Така ще ти е по-сигурно“; „Какво ще кажат хората“; „Помислете за детето!“. Рефренът „Защо не се ожените?“, „Кога ще се ожените“…и т.н. съм сигурна, че е до болка познат на много хора и най-вече на момичетата, чиито майки дават мило и драго да ги видят в бяло. Никой от тях не включва в сметката приятелките си, които са разведени и чиито бивши мъже не дават и пукната пара за бившите си жени и деца. За тях бракът = сигурност. Сякаш значението на думата щастие придобива един единствен смисъл – сватба.

Какво да допълня аз? Всеки както ги чувства нещата. Щом някой е решил, че това там е човекът, с когото иска да изживее живота си и има нужда да го отпразнува и документира по някакъв начин – чудесно. Бракът е правилното решение. Оставете ни нас, нерешителните, нежелаещите да се вричаме, нежелаещите  да гарантираме давността на чувствата и действията си до края на живота си от сега да не предприемаме нищо и просто да се носим по течението. За мен бракът е нещо…насила. Повечето хора след няколко години брак се насилват да обичат, защото…ами защото така са обещали. Останалите се развеждат. Да ме прощават тези, които са все още щастливо омъжени, но не им вярвам. 

Вечно недоволни

„Не можеш да накараш хората да се почувстват щастливи по закон. Ако питаш една групичка от средностатистически хора отпреди 2000 години : ‘Щастливи ли ще сте в свят, в който медицинските грижи са широкодостъпни, конете са винаги чисти, музиката, представленията и храната могат да ви се доставят вкъщи на ниска цена, 100 мили се вземат за нищо време, раждането не е фатално нито за майката, нито за детето, човек не умира от зъбен абцес и не трябва да правите, каквото земевладелецът казва?’ , те биха помислили, че говорите за рая и веднага биха отговорили „да“.

Тери Пратчет

Струва ми се, че „вечно недоволни“ са двете думи, с които най-добре може да се опише състоянието на хората през по-голяма част от живота им. Миналото винаги ни се струва по-хубаво. Хората около нас винаги ни пречат. Политиците винаги ни газят. Това, което имаме ни се струва недостатъчно…Може би това е нашия кръст. Да сме вечно недоволни. За това от време на време…за разнообразие може да поспрем за мъничко, да се огледаме и да благодарим…за това, което имаме. Благодаря.

Ключ

„Ключ“. Този надпис виси над вратата на кафенето на Джът Лоу във филмът „My blueberry nights„. В буркан той събира ключове и истории за затворени врати и краят на…любовта. Колко надежда може да остави човек в един нищо и никакъв ключ? Зад колко хора се затварят врати и колко копнеещи погледи са вкопчени в същите тези врати? По същото това време, преди две години, зад мен бе затръшната с пълна сила врата. По същото това време, преди две години, сърцето ми бе разбито и единственото нещо, което му оставаше бе да бъде лекувано. При Нора Джоунс в „Моите боровинкови нощи“ това стана с боровинков пай, много работа и разговори. Аз нямах боровинков пай, но сега вече не гледам с копнеж към затръшнатата врата. Защото там някъде по време на лекуването се променяш и разбираш, че зад тази врата вече го няма човекът, когото познаваш. И единственото нещо, което ти идва да направиш е да се усмихнеш. На новата, този път широко отворена за теб врата. На нещата, които предстоят да ти се случат и които някак си знаеш, че ще бъдат от хубави, по-хубави.

„My blueberry nights“ е филмчето, което чаках от доста време и което не можех да гледам в по-подходящ момент. Зад боровинковите нощи застава хонг-конгският режисьор Kar Wai Wong. Ако не сте чували за „In the mood for love“ и продължението му „2046″ – губите. Невероятни филми. Страхотна музика. Попрочетох малко мнения за „Моите боровинкови нощи“. Негативни са. Според критиците „сменяйки езика, Уонг Кар-Уай се изгубва в превода“. Филмът бил муден, банален и в него нищо не се случва. Пълен със звезди, но нищо ново под слънцето.

Е, на мен ми хареса. Хареса ми нежността. Хареса ми музиката. Хареса ми начинът, по който камерата през цялото време следеше актьорите през стъклата, сякаш за да не се меси в живота им и да не попречи на интимността им. Харесаха ми диалозите и писмата. Възможно е да ми е харесал, защото съм преживяла нещо подобно, но кой ли не е? Кой не стоял със сълзи в очите пред затворената врата?

„Скъпи Джереми,

през последните няколко дни учих, как да не се доверявам на хората и се радвам, че се провалих. Понякога ние раэчитаме на другите хора, като на огледало. За да ни определят и кажат кои сме. И всяко отражение ме прави самата мен, малко по малко.

Елизабет.“

О…и да не забравя:

„It’s nothing wrong with Blueberry Pie. People make choose and they just don’t want him.
But some day you can met a person who love Blueberry Pie.“

 

 

Часът на Земята

evropa.dnevnik.bg  

Преди година WWF успяха до убедят около 2 200 000 човека да се откажат от електричеството за един час. Инициативата беше кръстена Часът на Земята и изглежда ще стане традиция.

Ако преди петилетка някой беше подхвърлил идея за масова кампания, чиито участници да изключат осветлението си за час, вероятно биха му се изсмели и биха го посъветвали да се отбие при някой психиатър, за да му изпишат нещо по-силничко. Днес скептиците нямат шанс и трябва да приемат сериозно събитието. Най-малкото защото числата са наистина внушителни.

На 31 март 2007 г. повече от два милиона души и 2100 компании изключиха светлините си за час. Колективната акция доведе до едночасово понижаване на електрическата консумация на Сидни с 10%, което е равносилно на това да изкараш 48 000 автомобила от пътищата за година. Освен всичко друго събитието беше отразено по цял свят и предизвика огромен интерес. Резултат? Тази година кампанията става глобална.

Този път партньори на акцията са 24 града. Сред тях са: Чикаго, Копенхаген, Монреал, Тел Авив и Банкок. Градовете, които подкрепят събитието, също са около 100. Броят на записалите се в сайта www.earthhour.org хора и компании постоянно расте.

Фактът, че нито един български град не е потвърдил съпричастност към мероприятието, определено не означава, че не можем да участваме. Причини за това – колкото искате!

По-възрастните могат да изключат лампите и с различни чувства да си припомнят времената, когато имаше режим на тока. Така те имат уникалния шанс за един час да се отправят на своеобразно пътешествие в миналото.

Децата могат да последват примера на Нео, да се откачат от мрежата и да се завърнат в реалността, откъдето отсъстват почти по цял ден. Добрата новина за тях е, че няма да се налага да поемат съмнителни хапчета и да взимат тежки решения.

Родителите могат да станат за малко от канапето пред телевизора и да се опитат да общуват с децата си. В случая те биха имали предимство, защото, както отбелязахме, децата се чувстват дезориентирани и объркани, защото са се отделили от компютрите.

Самостоятелните могат да си докажат, че могат и без ток.

Меломаните могат да се разходят до своите приятели музиканти и да се насладят на малко музика в стил unplugged.

Заведенията могат да превърнат свещите от украшение в средство за осветление.

Любопитните могат да застанат на пост на прозореца или балкона и да проверят дали някой от съседния блок участва в мероприятието.

Часът на Земята е 8 вечерта на 29 март.

Не на връщането на малтретирани деца на родителите им!

Преди време бях писала на тема „За цветята на земята„. Днес ще я продължа. С болка и тъга. Ще разкажа за Чочко. Чочко, който май месец щеше да навърши 3 годиники. Щеше, ако беше останал в дома за медико-социални грижи във варненския квартал Виница. Щеше, ако не беше върнат на своите „родители“. Щеше, ако не беше получил „възпитателен“ шамар от страна на своя баща. Та, Чочко почина на 2 годинки и няколко месеца от мозъчно-черепна травма. Единственото му провинение е, че се е напишкал в гащите.

Историята на Чочко, такава каквато я знам започва 2005 година, когато с полицейска закрила го водят в дома във Виница. Няколко месеца по-късно там пристига мургавата му майка, която си го взема с благословията на дирекцията за социално подпомагане.

В началото на 2006 година Чочко бива намерен на стълбите на жилищен блок. Изоставен. Гладен. Полицията отново го води в дома за деца. Този път малкото съкровище остава там повече от половин година. Ходи на ясла. Майка му го е зарязала и е заминала в Гърция. Баща му живее със 17-годишна копанарка, от която има друго дете. В един слънчев ден незнайно защо те решават, че трябва да вземат и Чочко в къщата си. Социалните решават, че това е чудесно. Какво по-хубаво от това едно дете да израстне с биологичните си родители? Пет месеца по-късно Чочко е убит. От същия този биологичен родител.

Знаете ли кое е по-лошо от смъртта на Чочко? Че това не е единичен случай. Че постоянно в домовете биват изоставяни деца. Биват настанявани деца, отнети от жестоки родители…И после им ги връщат. На тия родители, които изоставят и бият и си гасят фасовете върху личицата им и не се грижат за тях и…

Бащата на Чочко не е задържан. Ако бъде, той ще лежи в затвора около година някъде. Колко му е? Един възпитателен шамар, голяма работа, нали? Този човек ще отглежда още едно дете. От момиче, което е на 17 години. Непълнолетна. Още една незаконна постъпка, нали?

Интересни закони има в страната ни. Особено тези, свързани със „закрилата на децата“ в България. Всички много се държат за Реинтеграцията на децата в семействата им. Така после се тупат в гърдите, че в социалните домове намалява броя на изоставените деца.

Защо на  майките и бащите, които системно  малтретират децата си не им се отнемат родителските права на секундата?

Защо децата се връщат на потенциални убийци? Защо на Социалното министерство не му пука за това в каква среда живеят децата на България? Някои хора просто не трябва да бъдат родители. Някои хора просто…НЕ СА родители. Къде са законите ни? Защо не защитават беззащитните? Защо УБИВАТ?

Гушкала съм Чочко. Играла съм си с Чочко. Толкова послушно дете, че и аз и целия персонал на дома се чудим как…с какво едно толкова малко и кротко детенце си е заслужило такъв голям и смъртоносен удар? Искрено се надявам братчето на Чочко да не бъде „възпитавано“ по същия начин. Искрено се надявам на законност в страната, в която живея и която бавно, но славно намразвам.

 

Честит рожден ден, Любов!

…не се препоръчва за лица, не-обичащи-св. Валентин

…Преди години Ден на Влюбените в България нямаше. Имаше си най-различни дни – на мама, на виното, на пчеларите, на труда…на не знам си още какви знайни и не знайни нещица. На Любовта обаче – тцъ. Та в последствие /американизирайки се/ се появи и Св. Валентин и аз някак си се усмихнах. Любовта си имаше рожден ден. Празник. Защо да не се радвам? Та това ще е най-красивият и празнуван рожден ден, защото толкова хора са…влюбени.

Да, в последствие сърчицата, червеното бельо и не знам си още какви флинтифлюшки превзеха пазара. Да, на този ден почти няма младеж, който пребледнял да не е грабнал цвете в ръка. Е и?
Скоро слушах групичка хора, които обясняваха колко ужасен ден е Св. Валентин, тъй като всички се чувствали  длъжни да купят нещо на половинките си. Това е нелепо. Все едно да е ужасен нечий рожден ден, тъй като близките му го обичат и му подаряват подаръци. Те го и обичат и се радват на присъствието му всеки ден, но рождения му ден е малко по-различен, нали? Не е ли същото с Любовта?

Масово ме опонират с: „Любовта не е един ден в годината“. Да, така е. И аз не живея в един ден от годината, но в общи линии подаръци и повече внимание получавам в един ден от годината.  

Нищо не пречи и влюбените да имат рожден ден…Празник на Любовта. Какво по-хубаво от това? Рожден ден на всички Влюбени…Обичащи…себе си, останалите, живота…Аз съм За. По-хубаво е от Коледа. По-хубаво е от рожден ден, защото…толкова хора празнуват заедно с теб. И вместо хейтърски да се мръщите, по-добре поздравете някой такъв…влюбен в живота, отколкото да го карате да се чувства неудобно, че…харесва Св. Валентин.