От 15 години сме в преход(че и повече?) Глобално целия свят се тресе от информационна и технологична революция. И хората се променят не с десетилетия, а с дни.

Не съм се бракувал още, но имам малко експириънс все пак във връзките. 4 лета ми се събират, когато с приятелките ми съм бил разделен. Един път аз бях в Германия, две години пък девойката беше в Щатите. И всеки път се замислях по въпроса – какво следва? Проблемът не беше в разстоянието помежду нас. Проблемът е, че ако не се поддържа наистина връзка между двама човека, то те започват да се променят по различен начин. Все ми изниква представата за двете релсови линиипо маршрута Шумен-София. Движат се заедно през почти цялото време, но се разделятот време на време. И никога не знаеш дали ще се съберат отново.

И по същия начин – ако допусне човек да се отдели от партньора си в ежедневието, то някой ден без да го усети наистина няма да се събуди до човека, за който се е оженил.

Това по въпроса за сигурността на чувствата.

А, и да. Казваш, че след 20 години може да се насилваш да обичаш. Любовта винаги замира. Не можеш да поддържаш пламъка 50 години. Необходими са много дърва и въглища( =емоции и преживявания) за това. Не че не го искам. Но…не винаги светът ни дава, това което искаме.
Искам да имам брак като родителите си – може да са затихнали чувствата и страстите, но приятелството и уважението между двамата си е там. А те са достатъчни да поддържат тяхната връзка.

Има едно единствено за по отношение на брака и то е, че според тъпите ни закони при някакво нещастие (болест, катастрофа, изчезнал в далечна страна и т.н.) никой няма задължението да ти даде инфо за любимия ти човек, ако не си близък роднина. И ако имаш лошия късмет да си в кофти отношения с роднините му… та това е.

Всичко останало са глупости. В наши дни в бракът няма никаква сигурност (преди 50-100 години може и да е имало), за децата е по-важно да имат двама щастливи, обичащи се, любящи родители… какво общо има някакъв документ с това… а какво ще кажат роднините и съседите изобщо не е важно. Няма да живеем с тях де.

А, да… повечето ми колежки се изпожениха. Едната цяла година след сватбата си не е махнала снимката със сватбена рокля от кю-то си, другата месеци наред тормозеше познатите си с линкове със снимки от тържеството. Те държат на клишето от тъпите американски филми: скъп, досаден, излишен уморителен купон.