So Long and Thanks for All the Fish

Вчера се навършиха 6 години без писателят, подарил ми много смях и прекрасни мигове с “Пътеводител на галактическия стопаджия” и историите за ексцентричния Дърк Джентли. 

Няма думи, които да опишат този фантастичен автор. Мога само да  цитирам и да си спомням всички отговори, които ми е дал, въпросите, които предполагам вече е намерил и смехът, който остави след себе си.  

 

Любимата ми история от Пътеводителя:
“- Ще ти разкажа една история – каза Артър.
- Добре.
- Тя е показателна за нещата, които се случват с мен. Абсолютно истинска е. Знаеш ли, понякога хората разказват неща, които се предполага, че са се случили на най-добрия приятел на братовчедката на жена им, но всъщност са измислени някъде по веригата. Е, това е нещо такова, само че наистина се е случило, и съм сигурен, че се е случило, защото човекът на когото се случи, бях аз. Трябваше да хващам влак. Пристигнах на гарата десет минути по-рано. Бях объркала времето за тръгване на влака. Предполагам – каза той след моментен размисъл – че не по-малко  възможно е и Британските железници да са объркали времето на влака. Сега ми хрумна.
- Продължавай – засмя се Фенчърч.
- Така че купих вестник, за да реша кръстословицата, и отидох до бюфета, за да си взема кафе.
- Решаваш кръстословици?
- Да
- Кои?
- Най-често от “Гардиан”
- Според мен те се правят на много хитри. Предпочитам тези от “Таймс”. Успя ли да я решиш?
- Какво?
- Кръстословицата от “Гардиан”.
- Още не съм я погледнал – каза Аргър – още се опитвам да си купя кафе.
- Добре тогава, купувай кафето.
- Купувам го. И също така пакет бисквити.
- Какви?
- Чаени.
- Добър избор.
- Обичам ги. Натоварен с всички тези неща, отивам и сядам на една маса. Не ме питай каква е била масата, защото беше доста отдавна и не помня. Май беше кръгла.
- Добре.
- Нека ти опиша ситуацията. Седя на масата. Вляво пред мен е вестникът. Вдясно – чашата кафе. В средата на масата е пакетът бисквити.
- Сякаш го виждам.
- Това, което не виждаш, защото още не съм го споменал, е човека, който е седнал там преди мен. Точно насреща.
- Как изглежда?
- Съвсем обикновен. Черно куфарче. Костюм. Нямаше вид – каза Артър – че ще скочи и ще направи нещо странно.
- А, познавам този тип. И какво направи?
- Ето това. Наведе се напред, взе пакета бисквитки, отвори го, взе си една и….
- Какво?
- Изяде я.
- Какво?
- Изяде я.
Фенчърч го погледна изумено.
- А ти какво направи?
- Е, при тези обстоятелства, постъпих така, както би постъпил всеки англичанин с червена кръв. Бях принуден – каза Артър – да се направя, че не забелязвам.
- Какво? Защо?
- Е, това не е нещо, на което те учат, нали? Претърсих душата си и открих, че никъде в моето възпитание, дори и в първичните ви инстинкти, няма нищо, което да ми каже как да реагирам на човек, който най-спокойно, както си седи пред мен, просто ми открадва една бисквитка.
- Но би могъл… – Френч се замисли. – Не съм сигурна, че и аз съм наясно какво бих направила. И какво стана?
- Ядосах се и зачетох кръстословицата – каза Артър – Не можех да реша нито ред. Отпих от кафето. Беше много горещо и нямаше какво да правя. Овладях се. Взех си бисквитка и много усърдно се опитах да не забележа, че пакета вече по тайнствен начин е отворен…
- Но се защитаваш, заемаш безкомпромисна позиция.
- По свой начин, да.Изядох бисквитката. Изядох я много очебийно и преднамерено, така че у него да не остане никакво съмнение какво правя. Когато изям една бисквитка – добави Артър – тя си е изядена.
- А какво направи той?
- Взе си още една. Честно! – подчерта Артър. – Точно това направи. Взе си още една бисквитка и я изяде. Ясно като бял ден. Просто както ходим по земята. И проблемът беше, че след като не казах нищо първия път, някак още по-трудно можеше да повдигна въпросът втория път. Какво да кажа? “Извинете…ъ-ъ-ъ…нямаше как да не забележа, че…” не върви. Не, пак не му обърнах внимание, дори по-енергично и от първия път.
- Мой човек…
- Пак зяпах кръстословицата, пак не можах да пазноя и дума, така че въоръжен с дух, подобен на показания от Хенри V в Деня на Свети Криспин…
- Какво?
- Отново атакувах. Взех си още една бисквитка. И за миг очите ни се срещнаха.
- Така?
- Да…Е, не точно така. Но се срещнаха. Само за миг. После и двамата погледнахме встрани. Но, повярвай ми, във въздуха се събираше електричество. Над масата напрежението започна да нараства. Горе-долу по това време.
- Представям си.
- Така изядохме целия пакет. Той, аз, той, аз…
- Целия пакет?
- Е, той съдържаше само осем бисквитки, но в онзи момент ни се струваше, че ги ядем цял живот. Гладиаторите едва ли са преживявали по-тежки времена.
- Гладиаторите – каза Фенчърч – щяха да са принудени да го правят на слънце. Физически по-изтощително.
- Има такова нещо. Така. Когато най-накрая празния пакет остана като труп помежду ни, човекът стана и свършил най-лошото нещо в живота си, си отиде. Естествено, въздъхнах с облекчение. Моят влак щеше да замине след минута-две, така че си допих кафето, станах, взех си вестника и под него…
- Да?
- Бяха моите бисквитки!
- Какво? – каза Фенчърч – какво?
- Наистина. “

 Въпросите:

“Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: ОЦЕЛЯВАНЕ, ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ и ИЗТЪНЧЕНОСТ, известни също като периодите КАК, ЗАЩО и КЪДЕ.Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса “КАК ДА СЕ НАХРАНИМ?”, вторият с въпроса “ЗАЩО СЕ ХРАНИМ?”, а третият с въпроса “КЪДЕ ЩЕ ОБЯДВАМЕ?”.”

…предстои допълване