Добро утро!

“Не можеш да накараш хората да се почувстват щастливи по закон. Ако питаш една групичка от средностатистически хора отпреди 2000 години : ‘Щастливи ли ще сте в свят, в който медицинските грижи са широкодостъпни, конете са винаги чисти, музиката, представленията и храната могат да ви се доставят вкъщи на ниска цена, 100 мили се вземат за нищо време, раждането не е фатално нито за майката, нито за детето, човек не умира от зъбен абцес и не трябва да правите, каквото земевладелецът казва?’ , те биха помислили, че говорите за рая и веднага биха отговорили “да”.

Тери Пратчет

Струва ми се, че “вечно недоволни” са двете думи, с които най-добре може да се опише състоянието на хората през по-голяма част от живота им. Миналото винаги ни се струва по-хубаво. Хората около нас винаги ни пречат. Политиците винаги ни газят. Това, което имаме ни се струва недостатъчно…Може би това е нашия кръст. Да сме вечно недоволни. За това от време на време…за разнообразие може да поспрем за мъничко, да се огледаме и да благодарим…за това, което имаме. Благодаря.

“Ключ”. Този надпис виси над вратата на кафенето на Джът Лоу във филмът “My blueberry nights“. В буркан той събира ключове и истории за затворени врати и краят на…любовта. Колко надежда може да остави човек в един нищо и никакъв ключ? Зад колко хора се затварят врати и колко копнеещи погледи са вкопчени в същите тези врати? По същото това време, преди две години, зад мен бе затръшната с пълна сила врата. По същото това време, преди две години, сърцето ми бе разбито и единственото нещо, което му оставаше бе да бъде лекувано. При Нора Джоунс в “Моите боровинкови нощи” това стана с боровинков пай, много работа и разговори. Аз нямах боровинков пай, но сега вече не гледам с копнеж към затръшнатата врата. Защото там някъде по време на лекуването се променяш и разбираш, че зад тази врата вече го няма човекът, когото познаваш. И единственото нещо, което ти идва да направиш е да се усмихнеш. На новата, този път широко отворена за теб врата. На нещата, които предстоят да ти се случат и които някак си знаеш, че ще бъдат от хубави, по-хубави.

“My blueberry nights” е филмчето, което чаках от доста време и което не можех да гледам в по-подходящ момент. Зад боровинковите нощи застава хонг-конгският режисьор Kar Wai Wong. Ако не сте чували за “In the mood for love” и продължението му “2046″ - губите. Невероятни филми. Страхотна музика. Попрочетох малко мнения за “Моите боровинкови нощи”. Негативни са. Според критиците “сменяйки езика, Уонг Кар-Уай се изгубва в превода”. Филмът бил муден, банален и в него нищо не се случва. Пълен със звезди, но нищо ново под слънцето.

Е, на мен ми хареса. Хареса ми нежността. Хареса ми музиката. Хареса ми начинът, по който камерата през цялото време следеше актьорите през стъклата, сякаш за да не се меси в живота им и да не попречи на интимността им. Харесаха ми диалозите и писмата. Възможно е да ми е харесал, защото съм преживяла нещо подобно, но кой ли не е? Кой не стоял със сълзи в очите пред затворената врата?

“Скъпи Джереми,

през последните няколко дни учих, как да не се доверявам на хората и се радвам, че се провалих. Понякога ние раэчитаме на другите хора, като на огледало. За да ни определят и кажат кои сме. И всяко отражение ме прави самата мен, малко по малко.

Елизабет.”

О…и да не забравя:

“It’s nothing wrong with Blueberry Pie. People make choose and they just don’t want him.
But some day you can met a person who love Blueberry Pie.”

 

evropa.dnevnik.bg  

Преди година WWF успяха до убедят около 2 200 000 човека да се откажат от електричеството за един час. Инициативата беше кръстена Часът на Земята и изглежда ще стане традиция.

Ако преди петилетка някой беше подхвърлил идея за масова кампания, чиито участници да изключат осветлението си за час, вероятно биха му се изсмели и биха го посъветвали да се отбие при някой психиатър, за да му изпишат нещо по-силничко. Днес скептиците нямат шанс и трябва да приемат сериозно събитието. Най-малкото защото числата са наистина внушителни.

На 31 март 2007 г. повече от два милиона души и 2100 компании изключиха светлините си за час. Колективната акция доведе до едночасово понижаване на електрическата консумация на Сидни с 10%, което е равносилно на това да изкараш 48 000 автомобила от пътищата за година. Освен всичко друго събитието беше отразено по цял свят и предизвика огромен интерес. Резултат? Тази година кампанията става глобална.

Този път партньори на акцията са 24 града. Сред тях са: Чикаго, Копенхаген, Монреал, Тел Авив и Банкок. Градовете, които подкрепят събитието, също са около 100. Броят на записалите се в сайта www.earthhour.org хора и компании постоянно расте.

Фактът, че нито един български град не е потвърдил съпричастност към мероприятието, определено не означава, че не можем да участваме. Причини за това - колкото искате!

По-възрастните могат да изключат лампите и с различни чувства да си припомнят времената, когато имаше режим на тока. Така те имат уникалния шанс за един час да се отправят на своеобразно пътешествие в миналото.

Децата могат да последват примера на Нео, да се откачат от мрежата и да се завърнат в реалността, откъдето отсъстват почти по цял ден. Добрата новина за тях е, че няма да се налага да поемат съмнителни хапчета и да взимат тежки решения.

Родителите могат да станат за малко от канапето пред телевизора и да се опитат да общуват с децата си. В случая те биха имали предимство, защото, както отбелязахме, децата се чувстват дезориентирани и объркани, защото са се отделили от компютрите.

Самостоятелните могат да си докажат, че могат и без ток.

Меломаните могат да се разходят до своите приятели музиканти и да се насладят на малко музика в стил unplugged.

Заведенията могат да превърнат свещите от украшение в средство за осветление.

Любопитните могат да застанат на пост на прозореца или балкона и да проверят дали някой от съседния блок участва в мероприятието.

Часът на Земята е 8 вечерта на 29 март.

Преди време бях писала на тема “За цветята на земята“. Днес ще я продължа. С болка и тъга. Ще разкажа за Чочко. Чочко, който май месец щеше да навърши 3 годиники. Щеше, ако беше останал в дома за медико-социални грижи във варненския квартал Виница. Щеше, ако не беше върнат на своите “родители”. Щеше, ако не беше получил “възпитателен” шамар от страна на своя баща. Та, Чочко почина на 2 годинки и няколко месеца от мозъчно-черепна травма. Единственото му провинение е, че се е напишкал в гащите.

Историята на Чочко, такава каквато я знам започва 2005 година, когато с полицейска закрила го водят в дома във Виница. Няколко месеца по-късно там пристига мургавата му майка, която си го взема с благословията на дирекцията за социално подпомагане.

В началото на 2006 година Чочко бива намерен на стълбите на жилищен блок. Изоставен. Гладен. Полицията отново го води в дома за деца. Този път малкото съкровище остава там повече от половин година. Ходи на ясла. Майка му го е зарязала и е заминала в Гърция. Баща му живее със 17-годишна копанарка, от която има друго дете. В един слънчев ден незнайно защо те решават, че трябва да вземат и Чочко в къщата си. Социалните решават, че това е чудесно. Какво по-хубаво от това едно дете да израстне с биологичните си родители? Пет месеца по-късно Чочко е убит. От същия този биологичен родител.

Знаете ли кое е по-лошо от смъртта на Чочко? Че това не е единичен случай. Че постоянно в домовете биват изоставяни деца. Биват настанявани деца, отнети от жестоки родители…И после им ги връщат. На тия родители, които изоставят и бият и си гасят фасовете върху личицата им и не се грижат за тях и…

Бащата на Чочко не е задържан. Ако бъде, той ще лежи в затвора около година някъде. Колко му е? Един възпитателен шамар, голяма работа, нали? Този човек ще отглежда още едно дете. От момиче, което е на 17 години. Непълнолетна. Още една незаконна постъпка, нали?

Интересни закони има в страната ни. Особено тези, свързани със “закрилата на децата” в България. Всички много се държат за Реинтеграцията на децата в семействата им. Така после се тупат в гърдите, че в социалните домове намалява броя на изоставените деца.

Защо на  майките и бащите, които системно  малтретират децата си не им се отнемат родителските права на секундата?

Защо децата се връщат на потенциални убийци? Защо на Социалното министерство не му пука за това в каква среда живеят децата на България? Някои хора просто не трябва да бъдат родители. Някои хора просто…НЕ СА родители. Къде са законите ни? Защо не защитават беззащитните? Защо УБИВАТ?

Гушкала съм Чочко. Играла съм си с Чочко. Толкова послушно дете, че и аз и целия персонал на дома се чудим как…с какво едно толкова малко и кротко детенце си е заслужило такъв голям и смъртоносен удар? Искрено се надявам братчето на Чочко да не бъде “възпитавано” по същия начин. Искрено се надявам на законност в страната, в която живея и която бавно, но славно намразвам.

…не се препоръчва за лица, не-обичащи-св. Валентин

…Преди години Ден на Влюбените в България нямаше. Имаше си най-различни дни - на мама, на виното, на пчеларите, на труда…на не знам си още какви знайни и не знайни нещица. На Любовта обаче - тцъ. Та в последствие /американизирайки се/ се появи и Св. Валентин и аз някак си се усмихнах. Любовта си имаше рожден ден. Празник. Защо да не се радвам? Та това ще е най-красивият и празнуван рожден ден, защото толкова хора са…влюбени.

Да, в последствие сърчицата, червеното бельо и не знам си още какви флинтифлюшки превзеха пазара. Да, на този ден почти няма младеж, който пребледнял да не е грабнал цвете в ръка. Е и?
Скоро слушах групичка хора, които обясняваха колко ужасен ден е Св. Валентин, тъй като всички се чувствали  длъжни да купят нещо на половинките си. Това е нелепо. Все едно да е ужасен нечий рожден ден, тъй като близките му го обичат и му подаряват подаръци. Те го и обичат и се радват на присъствието му всеки ден, но рождения му ден е малко по-различен, нали? Не е ли същото с Любовта?

Масово ме опонират с: “Любовта не е един ден в годината”. Да, така е. И аз не живея в един ден от годината, но в общи линии подаръци и повече внимание получавам в един ден от годината.  

Нищо не пречи и влюбените да имат рожден ден…Празник на Любовта. Какво по-хубаво от това? Рожден ден на всички Влюбени…Обичащи…себе си, останалите, живота…Аз съм За. По-хубаво е от Коледа. По-хубаво е от рожден ден, защото…толкова хора празнуват заедно с теб. И вместо хейтърски да се мръщите, по-добре поздравете някой такъв…влюбен в живота, отколкото да го карате да се чувства неудобно, че…харесва Св. Валентин.

тъй де…имам си коте…или котето си има мен…

“Звезден прах”  бе книгата, която ме спаси от най-страшната смърт /тази, предизвикана от скука в неудобен стол/. Ето защо ще бъда вечно благодарна на Нийл Геймън и на съдбата, която ме накара да влезна в книжарницата и да си купя въпросното четиво. Случи се така, че по стечение на обстоятелствата същата вечер бях на концерт на Найджъл Кенеди. Не че не харесвам музиката, която свири въпросния виртуозен цигулар. Не харесвам обаче седенето 4 /ЧЕТИРИ/ часа на неудобен стол и взирането към сцената, която е там някъде долу, в далечината и където  група хорица свирят бавна, класическа музика.  Вярно, че “лудия британец” си имаше и готини за следене моменти, в които си избухваше с разни чупки или забавни подмятания /най-запомнящия се беше накрая, когато на подарените от кмета цветя възкликна: What the fuck is that? Оказа се, че Найджъл е алергичен към цветя. Срам и позор за кмета ни :-)/, но….просто тази музика е за Слушане. Но да седя и само да слушам, за мен поне е откачащо. Четири часа обаче с Найджъл Кенеди и Нийл Геймън са добра комбинация. Прочетох “Звезден прах” на един дъх, с чудесен музикален фон, за който благодаря на Найджъл Кенеди. Красива и интересна приказка с чудесни персонажи.

Филмът обаче…филмът надмина книгата.

Гледах го тази вечер и останах много доволна. За пръв път не ме дразнят различията между книгата и филма, а напротив. Смятам, че допълненията на екрана бяха тотално на място. Капитан Шекспир /Робърт Де Ниро/ ме развесели много и още имитирам него и екипажа на пиратския му кораб. Братята-призраци - също много забавни. Изобщо - пиршество за очите, музика ала “Карибски пирати”, приказка, любов, пирати, принцове, принцеси, вещици, магия, убийства…Струва си да се види.

Играли ли сте “Фараон”?

Идиотска игра за древен Египет, в която ти си владетелят и строиш градове, управляваш хора, издигаш се, проваляш се…Идиотска игра, но след нея нямам очи да обвинявам за всичко управниците на моята държава.

Ще говоря за играта. Построявам си град. В него си построявам пазар, от който да пазаруват хората. Осигурявам работа за ловци, които пък да осигуряват храна за съотечествениците си. Занимавам се със земеделие. Прииждат все повече и повече хора. Градът се разширява, но съобразявайки се с построеното до тук. Улиците отесняват. Движението е голямо, но аз не мога да направя кой знае какво, защото това е инфраструктурата, с която разполагам. Защото, когато съм започнала да строя не съм и помисляла до какви размери ще се разрастне градът, какво още ще трябва да построя на следващото ниво. А се започват училища, храмове, строежи на пирамиди…Трябва да има  достатъчно лекари, пожарникари и архитекти, за да е всичко ок. И също така за да мина на следващото ниво трябва да правя така, че хората да са доволни. Но те никога не са доволни. Лекарите никога не стигат. Пожарникарите и архитектите също. Забавленията не са достатъчни. Храната също. Не смееш да вдигнеш данъците и се чувстваш виновен, макар и само на игра, че разполагаш единствено с този бюджет, с тези условия….и каквото и да правиш Те са недоволни.

Честно казано съчувствам на управниците. Да, сигурно крадат. Сигурно са корумпирани. Каквито и да са, дълбоко се съмнявам, че целта им е на нас да ни е кофти. Те са там и се опитват да се справят със ситуацията. Да се оплаквам? Е и? Следващите, които дойдат по-добре ли ще се справят? С тези средства. С това място. С това положение. Съмнявам се. Положението ще се подобрява. Стъпка по стъпка. В това вярвам. Който и да е там…на руля ще ни води в правилната посока, защото колкото и да плюем, каквито и да са хората, колкото и да крадват за себе си, все пак се стараят да правят нещо и за нас. Вярвам го. Сигурно съм наивна и това ми мнение ще срещне солиден отпор. Е и? Винаги за всичко са ни виновни управниците и смятаме, че ако сменим правителството всичко ще се оправи. Като с вълшебна пръчица. Дръжки. Това е положението. Ще се оправи ако спрем да искаме, да мрънкаме и действаме. Сами. Напред. Не като хленчещи дечица, хванали се за роклята на мама и врънкащи за тази или онази играчка. Сега се замислям колко трудно и е било на мама, когато съм правила така. Как да обясниш на едно ревящо дете, че положението е такова и че пари за “Барби” от 100 лева няма и няма?

mambo gelato

Тази сутрин, докато си пиех кафето / с мляко и канела/ попаднах просто случайно на тази великолепна мисъл:

“Индианците казват, че в душата на всеки човек живеят два вълка: единият вълк е любовта, а другият-омразата. Те водят вечна борба за надмощие и накрая оцелява този вълк, на който даваме повече храна. Факт.”

Допадна ми много, за това я споделям и тук. Крадната е от Лейди Вера.

Песничката е от “Без резервации“. Филмче, което гледах наскоро и на което не ви препоръчвам да отидете гладни. Ако решите да го гледате, си намислете някой хубав ресторант с италианска кухня, който да посетите след това.

Усмихнат и красив ден ви желая!

“Славен стоп”, както би казал Керуак.

час: 8 и 15 часа сутринта

начална точка:  Изходът на Варна в посока София. Движение клонящо към нулата.

настроение: Заспало. Какво друго да е  по това време на денонощието?

крайна точка: Паничище /Рила планина/

Всъщност мислех да пропусна срещата в Рила планина поради две причини: много път и най-вече - много средства за същия този път. След едно невинно подмятане, към един не особено близък познат, дали не му се ходи на стоп до Паничище, той взе че се съгласи, а аз съответно ентусиазирах. Речено - сторено.

/ На всички, които задават въпроса “Защо на стоп?” и “Ти луда ли си?” отговарям: “Защото ми харесва. Защото е удобно, приятно, интересно, връща ми вярата в добрите хора и да…евтино е, по дяволите.” и “Не. Не съм.”/

(more…)