Книги

Публично се оплаквам от липсата на преводи на прекрасни книги и автори. Броят на новите книги на Тери Пратчет, неиздадени в България расте прогресивно. Поредицата  за Алвин “Седмият син” на Орсън Скот Кард така и няма да я допрочета явно, тъй като в БГ е издадена само първата част. Откритието /поне за мен/ през миналото лято бе Сузана Кларк и нейната великолепна книга “Джонатан Стрейндж и Мистър Норел”. Поинтересувах се от въпросната авторка и се оказа, че това не е единствената и книга, но на другите така и не им е даден живот в България…Мога да изброявам още, но не виждам смисъл. Сергиите са пълни с еднотипни фентъзи романи, които заместиха розовите, булевардни книжки. Или това, или опитващите се да имитират Дан Браун автори. Винаги съм четяла много, но напоследък, признавам, че прекалявам. За съжаление влизането ми в книжарница вече се приравнява на нулевия ми ентусиазъм от наличието на кино “Арена” във Варна, поради отсъствието на свестен филм, който да искам да гледам.  Та вече се виждам в чудо какво точно да чета. През изминалото лято се запознах с “Ловецът на хвърчила” и съответно харесах авторът и си взех и “Хиляди сияйни слънца”. Ако излезе друга книга на Халед Хосейни ще си я купя с удоволствие.  Прочетох “Кафка на плажа”, след която още съм в чуденка дали ми харесва или не. Започна страхотно и тъкмо потривах доволно ръце на каква чудесна книга съм попаднала, когато към края  ентусиазма ми се позагуби, заедно с умението на стареца да разговаря с котки. Във възторг съм от Бернар Вербер. Хареса ми още с “Мравките”, но след като си закупих “Танатонавтите” и нейното продължение “Империята на ангелите” още повече ме радва този човек. Чакам с нетърпение третата книга от поредицата, разказваща това, което малко или много вълнува всички ни, а именно  - какво ни очаква след смъртта?  Наскоро приключих с четенето на книга, която си купих с доста голям скептицизъм, но хич не се оказа лоша. Казва се “Игрите на глада” на Сюзан Колинс. Сега мятам на бързи обороти историите на Лукяненко за дайвъри, хакери, дълбина, изкуствен интелект и се чудя колко ли още му остава на реалния свят, преди да бъде подменен напълно от виртуалния. Сигурно вече има хора, които са го заменили. Не че се опитвам да правя литературен разбор, обаче около мен напоследък все за бебета се говори и няма човек с кого три думи за книги да си обмени. Та да се разтоваря виртуално и да се оплача още веднъж от тоталните бози, които се превеждат и  да помрънкам за хубавите книги, които може би никога няма да достигнат до мен. Обмислям сериозно да премина сериозен курс по английски език, само и само да почета отново Пратчет. То накрая ще вземат да пуснат на екрана филми по новите му книги, но не и превод на самите му книги. Вузеви, Вузеви…и вие сте една издателска къща…Тук се самоцензурирам и наритам към леглото, в което се надявам да поспя поне два часа. Лека нощ и четете книги!!!

 

А да…ще съм благодарна ако ми препоръчвате книги за четене, че наистина в книжарницата лудвам вече!

A Tribute to Douglas Adams

Три дни след смъртта на Дъглас Адамс, във форума “Binary Freedom” се появи следното кратичко съобщение:

Towel Day: A Tribute to Douglas Adams
Monday May 14, 2001 06:00am PDT

Douglas Adams will be missed by his fans worldwide. So that all his fans everywhere can pay tribute to this genius, I propose that two weeks after his passing (May 25, 2001) be marked as “Towel Day”. All Douglas Adams fans are encouraged to carry a towel with them for the day, and preferably quote the popular books and television series constantly..

So long Douglas, and thanks for all the fish!

– D Clyde Williamson, 2001-05-14

Днес е 25-ти май, Денят на Хавлията, а аз си забравих по най-глупав начин хавлията у дома. Така е…когато растат зъби забравяш какво ли не. Което е много тъжно, защото според “Пътеводителя на галактическия стопаджия” наличието на хавлия е изключително ценно в психологическо отношение. “Кой знае защо, ако един страг (страг = нестопаджия) открие, че стопаджията носи хавлията със себе си, автоматично стига до заключението, че си има и четка за зъби, кърпа за лице, сапун, кутия с бисквити, манерка, компас, карта, кълбо, капан, спрей против комари, екипировка за дъждовно време, космическо облекло и т.н., и т.н… При това страгът е готов с удоволствие да заеме на стопаджията кое да е от всички тези, а и дузина други неща, които стопаджията случайно може да е „загубил“. Ето как разсъждава страгът: онзи, който е способен да преброди надлъж и нашир галактиката, и то на стоп, да изнемогва, да мизерствува, да се сблъсква с невероятни трудности, да ги преодолява и все още да знае къде му е хавлията, е явно човек, с когото си длъжен да се съобразяваш.”

Coffee

Голямото четене

“Голямото четене” приключи вчера вечерта. Не мога да кажа, че съм изненадана от резултатите, но до последно се надявах да не се окажа права. На първо място е “Под Игото” на Вазов. Оказва се, че любимите книги на българина са…българските. Първите пет места са именно за български автори. “Време разделно”, “Тютюн” и “Железният светилник”. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че това са лоши книги. Чела съм ги като ученичка. Да, впечатлена бях. Вълнувах се с главните герои. Историите в книгите ми бяха интересни, само че…продължих да чета и попаднах на много по-вълнуващи и интересни книги. Книги, които съм препрочитала и ще препрочитам и по-нататък. Аз лично гласувах за “Зорбас”, защото това е книгата, която ме развълнува и ме накара да искам да танцувам, вместо да говоря. Книгата, в която героят не бе нито добър, нито лош…не се бореше за свобода…а живееше както му душа иска. Другата книга, която по моите критерии отговаря на любима книга е “Пътеводител на галактическия стопаджия”, защото не помня колко пъти съм я чела. Препрочитам я с удоволствие всяка година и всеки път откривам нещо ново хитро и остроумно. И просто не мога да не съм опечалена от класацията, защото все ми се струва, че е гласувано не за “любима книга”, а от чисто патриточни подбуди. Не съм срещала човек, чиято любима книга да е “Под игото”. В едно от предните места си спомням, че бяха “Записки по българските възстания”?!!! Вие познавате ли някой, който да харесва “Записки по българските възстания”? Толкова ли стойностната литература, с която се е запознал българския читател се изчерпва със задължителните в училище книги? Колкото и добри книги и писатели да имаме, да ме прощават, но има по-добри книги и автори извън страната ни. Факт, който много добре знаем и разбираме, стига да не гласуваме. Виж, когато гласуваме, то България е номер едно и всичко в страната ни е първо качество. Най-доброто. Какво там ще гласувам за разните тъпи чужденци? Ей го на Вазов. Ей го на Талев. Ей го на Димов. Да са лоши? Не са. Ама чак пък най-доброто в литературата! Чак пък най-любими!

http://4etene.bnt.bg/bg/

Любов

Покрай св. Валентин вниманието на хората се съсредоточава предимно върху шоколадите, свещите, розите, мечетата със сърца и в най-общи линии се забравя за самата Любов. Може би и за това повечето хора недолюбват този празник. Не им допада розовата вълна. Ето защо ми допадна идеята на Девиант арт в тази насока. И най-вече снимката  The Struggle Ahead by ~renegade150 .

 Та това 10 годишно момиченце се грижи за своя по-малък брат.  Тя го носи на гърба си всеки ден, извървявайки невероятно труден терен, при температури около нулата, надявайки се да намери малко храна за нея и семейството и.

И както казваха в началото на Love actually – всеки ден се сблъскваме с любовта. Дай боже и за напред да е така. Честит празник на всички Обичащи! Продължавайте все така да раздавате любов. И в тази насока да споделя, че съм невероятно, напълно, невъобразимо Влюбена.

Започни от себе си

По повод на това, че около мен хората все пилеят силите си, в опит да променят света все се сещам за това:

“Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.

Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.

В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.

Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.

Вдъхновен и насърчен от моите ближни, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.”

 

 

3…2…1…Честита Нова Година!!!

Да. Подранявам. Но не остана. Скоро приключваме с 2008 година. Година, изпълнена със събития. Година, изпълнена с любов. Година, която никога, никога няма да забравя. Годината, в която не се изпълни късмета ми от новогодишната баница – “екскурзия в чужбина”. Е, на крачка бях от нея, но един друг късмет, включващ малки, плачещи, усмихващи се и изпълващи те с щастие същества надделя. През тази година щъркелът внесе радост в дома ми, в сърцето ми…Сега, докато пиша тези думи тук, до мен спи душата ми. Той се казва Радостин. Появи на бял свят на 20 октомври и преобърна живота ми.

Пожелавам всекиму такова щастие. Единственото ми желание за идната година е…Той да е Здрав. За всички поздрав с една прекрасна песен по стихотворението на Робърт Бърнс: “За старата любов“

“Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

 Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.

 Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.

 Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.

 Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!”

Бракуване

По повод на утрешния ден, в който моята сестра ще се сгодява за дългогодишното си гадже; по повод разводите на приятели и познати и по повод натискът от страна на роднини в стил “хайде, няма ли да се жените” от известно време са ме налегнали мисли, които ще  видят бял свят тук. След умопомрачително дългото встъпително изречение пристъпям към същината.

1. Как хората изобщо се решават на брак?!

Според мен, за да предприемеш тази стъпка трябва да си изключително самоуверен човек. Да, именно самоуверен. Трябва да си убеден в своите чувства. Ама толкова да си убеден, че да си сигурен, че те няма да претърпят промени през следващите…хъммм…да речем 50-тина години. Може би трябва и да си инат? Да тропнеш с крак, да си кажеш “Това е. Който ходил, ходил. От сега нататък туй е мъжът/жената и точка.” То при самата мисъл на човек му се доплаква. Не, че е лошо да си с един човек, но самия факт, че си се врекъл само нагнетява положението.

2. Развитието на личността

Хората, които се развеждат в общи линии ми обясняват нещата просто и ясно. Събуждат се един ден, след 20-тина години брак + дете, и установяват, че мъжът / жената, до която се събуждат изобщо не са тези, до които са си лягали, когато са се женили. Ми много ясно, че няма да са същите. Всеки се променя. Значи когато се женим или забравяме за това чудо на чудесата или знаем за него, но смятаме, че човекът, на когото казваме “Да” е толкова прекрасен, че неговото развитие може само да допринесе още повече за неговата прекрасност. В общи линии освен, че трябва да си сигурен, че това е Мъжът/Жената, то трябва да си уверен, че предстоящото развитие на съответната личност няма да промени чувствата ти. Страшничко, а? 

3. Децата

Напоследък доста хора сключват брак поради една доста…прозаична причина, а именно - дамата е леееко бременна. Следва голямото тичкане наляво-надясно и пред олтара изтормозени застават пребледнял момък, който явно трябва да се информира малко по-добре за прилагането на различни видове контрацептиви и позакръглена девойка, на която по всяка вероятност и се гади ужасно. Щастлива тук е разбира се родата, тъй като как така ще има дете, пък няма да има сватба?  Двамата може да са си живеели щастливо заедно, без да мислят за брак или пък да не са си живеели заедно и пак да не са мислили за брак. Факт е обаче, че в името на детето те се решават на тази стъпка. Защо е необходимо това? Детето ще си расте здраво и прекрасно и с подпис и без подпис. Сама виждам приятели и познати, които се развеждат с по едно, две деца и такива, които продължават да си живеят заедно и да се обичат, без никога да са сключвали брак.

4. Родители и роднини

По-горе ги засегнах няколко пъти. Е, честна дума, ужасно племе са. За какъв дявол толкова им е притрябвала тази сватба? Доводите са: “Така ще ти е по-сигурно”; “Какво ще кажат хората”; “Помислете за детето!”. Рефренът “Защо не се ожените?”, “Кога ще се ожените”…и т.н. съм сигурна, че е до болка познат на много хора и най-вече на момичетата, чиито майки дават мило и драго да ги видят в бяло. Никой от тях не включва в сметката приятелките си, които са разведени и чиито бивши мъже не дават и пукната пара за бившите си жени и деца. За тях бракът = сигурност. Сякаш значението на думата щастие придобива един единствен смисъл – сватба.

Какво да допълня аз? Всеки както ги чувства нещата. Щом някой е решил, че това там е човекът, с когото иска да изживее живота си и има нужда да го отпразнува и документира по някакъв начин – чудесно. Бракът е правилното решение. Оставете ни нас, нерешителните, нежелаещите да се вричаме, нежелаещите  да гарантираме давността на чувствата и действията си до края на живота си от сега да не предприемаме нищо и просто да се носим по течението. За мен бракът е нещо…насила. Повечето хора след няколко години брак се насилват да обичат, защото…ами защото така са обещали. Останалите се развеждат. Да ме прощават тези, които са все още щастливо омъжени, но не им вярвам. 

Вечно недоволни

“Не можеш да накараш хората да се почувстват щастливи по закон. Ако питаш една групичка от средностатистически хора отпреди 2000 години : ‘Щастливи ли ще сте в свят, в който медицинските грижи са широкодостъпни, конете са винаги чисти, музиката, представленията и храната могат да ви се доставят вкъщи на ниска цена, 100 мили се вземат за нищо време, раждането не е фатално нито за майката, нито за детето, човек не умира от зъбен абцес и не трябва да правите, каквото земевладелецът казва?’ , те биха помислили, че говорите за рая и веднага биха отговорили “да”.

Тери Пратчет

Струва ми се, че “вечно недоволни” са двете думи, с които най-добре може да се опише състоянието на хората през по-голяма част от живота им. Миналото винаги ни се струва по-хубаво. Хората около нас винаги ни пречат. Политиците винаги ни газят. Това, което имаме ни се струва недостатъчно…Може би това е нашия кръст. Да сме вечно недоволни. За това от време на време…за разнообразие може да поспрем за мъничко, да се огледаме и да благодарим…за това, което имаме. Благодаря.

Ключ

“Ключ”. Този надпис виси над вратата на кафенето на Джът Лоу във филмът “My blueberry nights“. В буркан той събира ключове и истории за затворени врати и краят на…любовта. Колко надежда може да остави човек в един нищо и никакъв ключ? Зад колко хора се затварят врати и колко копнеещи погледи са вкопчени в същите тези врати? По същото това време, преди две години, зад мен бе затръшната с пълна сила врата. По същото това време, преди две години, сърцето ми бе разбито и единственото нещо, което му оставаше бе да бъде лекувано. При Нора Джоунс в “Моите боровинкови нощи” това стана с боровинков пай, много работа и разговори. Аз нямах боровинков пай, но сега вече не гледам с копнеж към затръшнатата врата. Защото там някъде по време на лекуването се променяш и разбираш, че зад тази врата вече го няма човекът, когото познаваш. И единственото нещо, което ти идва да направиш е да се усмихнеш. На новата, този път широко отворена за теб врата. На нещата, които предстоят да ти се случат и които някак си знаеш, че ще бъдат от хубави, по-хубави.

“My blueberry nights” е филмчето, което чаках от доста време и което не можех да гледам в по-подходящ момент. Зад боровинковите нощи застава хонг-конгският режисьор Kar Wai Wong. Ако не сте чували за “In the mood for love” и продължението му “2046″ – губите. Невероятни филми. Страхотна музика. Попрочетох малко мнения за “Моите боровинкови нощи”. Негативни са. Според критиците “сменяйки езика, Уонг Кар-Уай се изгубва в превода”. Филмът бил муден, банален и в него нищо не се случва. Пълен със звезди, но нищо ново под слънцето.

Е, на мен ми хареса. Хареса ми нежността. Хареса ми музиката. Хареса ми начинът, по който камерата през цялото време следеше актьорите през стъклата, сякаш за да не се меси в живота им и да не попречи на интимността им. Харесаха ми диалозите и писмата. Възможно е да ми е харесал, защото съм преживяла нещо подобно, но кой ли не е? Кой не стоял със сълзи в очите пред затворената врата?

“Скъпи Джереми,

през последните няколко дни учих, как да не се доверявам на хората и се радвам, че се провалих. Понякога ние раэчитаме на другите хора, като на огледало. За да ни определят и кажат кои сме. И всяко отражение ме прави самата мен, малко по малко.

Елизабет.”

О…и да не забравя:

“It’s nothing wrong with Blueberry Pie. People make choose and they just don’t want him.
But some day you can met a person who love Blueberry Pie.”